— Сега ще видиш. Процесът е много деликатен. Ето, започва да си сменя цвета. Ако макар и за миг спреш да бъркаш, ще стане на пепел. И тогава можеш само да я изхвърлиш. Дръпни се настрани — той взе голямата купа с нарязаните зеленчуци и бавно изсипа съдържанието й върху кипящото олио с брашното. Огромен облак пара се изду над котлето, докато Ендрю го дърпаше настрани, без да спира да бърка. Най-лошото беше отминало. Задачата щеше да бъде изпълнена с успех. Продължаваше да разбива сместа и тя постепенно спря да бълбука.
— Изглежда като дявола, нали? — изкоментира Пикет. — Какво ще правиш с това? Надявам се, че вече си се отказал да тровиш котките?
— Никога не съм имал намерение да тровя проклетите котки! Това е за ядене — обясни Ендрю. — Смесва се с три-четири галона бульон, добавя се всичкото това месо, скаридите и малко лют пипер.
— Цялата тази мазнина? Какво е това, супа от олио?
— Това е божието възнаграждение за скромните ни добродетели — натърти Ендрю, плакнейки бъркалката. Изгаси печката и затвори готварската книга, която досега беше лежала на масата.
Със сърдито изражение на лицето Пикет взе книгата и погледна корицата, на която се виждаше изненадващо дебел мъж със затлъстяло лице, който се хилеше над невероятен куп салами и ракообразни.
— И ти готвиш по книгата на този тип?
— Я го погледни — каза Ендрю. Този човек знае как да яде. Той е изял повече от всички нас взети заедно. Онова, което този мъж не е изял, ти можеш да го побереш в шапката си. А ти коя готварска книга ми предлагаш, „Хиндуистки наръчник за диетично хранене“ ли?
Пикет поклати глава осъдително:
— Супа от олио с глави от скариди. От прегоряло олио с глави от скариди — поправи се той, седна обидено, извади джобното си ножче и се престори, че почиства ноктите си, без да каже нито дума повече.
— Е, добре, докъде бяхме стигнали? — обади се Ендрю и се усмихна с най-предразполагащата си усмивка. Готвенето, което оставаше за утре, беше дреболия. Тънката работа бе свършена, и то преди единайсет часа. Роуз можеше да се гордее с него. В момента тя се намираше на втория етаж и слепваше готварските им шапки. Беше направила слаб опит да възрази срещу габаритите им и срещу това, че трябваше да ги ушие от къс еластичен найлон с размера на чаршаф. Но Ендрю беше надделял, обяснявайки й своята теория за ползата от излишеството. На сутринта Ендрю щеше да отиде за една бутилка сгъстен хелий. Телевизионният екип от KNEX трябваше да се появи към четири часа следобед, около час преди вратите да се разтворят за посетителите. Обаждането им и предложението да направят репортаж беше цяло чудо. Обясниха му, че чули слуховете за новото заведение. Искали да отговорят на интереса на хората, да разкажат една простичка човешка история за това как местните жители търсят място в бизнеса — такива неща. Готварските шапки били нещо естествено — онзи комичен нюанс, който публиката щяла да хареса. Работата определено се подреждаше както трябва.
Изведнъж Ендрю забеляза, че Пикет се намира в странно състояние. Той явно беше откачил на тема монетите, а Ендрю временно бе изключил поради готварските си задължения. Крайно време беше да се върне на темата.
— О, да. Точно така. Сега се сещам. Трийсетте сребърника. Точно както от Заветите. Юда Искариотски и прочее.
— Не „точно както“ — отговори Пикет и сгъна ножчето си. — А абсолютно същите проклети монети! Това е, което се опитвам да ти набия в главата. Дни наред го подозираш, но това, което намерих в Лос Анджелис, напълно го потвърждава.
Ендрю подсвирна.
— Та те сигурно струват цяло състояние. Кой би могъл да каже колко? Все едно че са религиозни реликви. Продай на някой кост от престаряла чайка и му кажи, че това е всичко останало от десния пръст на Свети Петър.
— Не. Този път, не. Защото винаги са съществували само трийсет от онези монети.
— Какво значи „винаги“?
— Искам да кажа дотолкова, доколкото е било установено. Става дума за трийсет магически сребърника, изковани в най-дълбока древност.
— Ако ги посадим, ще поникнат ли? — Ендрю изпитваше някаква неестествена веселост от успеха на гъмбо-то и от това, че всичко се развива точно както трябва. Ухили се на Пикет, опитвайки се да го развесели.
— Ако събереш всичките на едно място — продължи Пикет с равен и убийствено сериозен глас, — можеш… един господ знае какво би могъл да сториш. Но работата е там, че Пениман събира тези монети и изглежда ги е намерил почти всичките.
— „Изглежда“, казваш. Е, със сигурност не е събрал всичките и няма да успее да го направи.
— Историята е дяволски дълга. Нека да ти я разкажа. Не съм дремал на едно място. Случай сега. Изведнъж се оказва, че десет милиона неща намират своето обяснение. Точно това ме убеди — пасват и най-дребните подробности. Мислил ли си някога да събориш масите на сарафите в храма? Ама наистина да си мислил за това?