Телефонът иззвъня в пет сутринта. Ендрю го потърси в тъмното и едва не го събори от нощното шкафче. Беше Пикет, шепнещ. В гласа му звучеше отчаяние. Имаше неприятности. Намирал се в мазето на някакъв китайски ресторант на име „Бамбуков рай“, на Бродуей, в близост до Чери.
— Какво? — попита Ендрю още замаян. — Говори по-високо. Колко е часът?
В ухото си чу шум сякаш слушалката в ръката на Пикет се удари в нещо или може би бе изпусната. После някой я окачи на вилката: чу се изщракване и след това сигналът на централата. Ендрю извъртя крака и седна на края на леглото, опитвайки се да мисли. Навън едва се развиделяваше.
— Кой беше? — попита Роуз.
— Никой. Пикет.
Тя се обърна и оправи възглавницата си.
— И защо? Да не би още животни да са избягали от зоопарка и да ядат равиоли?
Ендрю се засмя насила, за да не я разсърди. Но му беше ясно, че работата не е за смях. Брадвата беше паднала. Врагът най-сетне се изправяше открито срещу тях. Запита се дали сепията в бандажа ги бе накарала да се задействат, оказвайки се капката, която прелива чашата. Той стана, вдигна панталоните си от пода, обу ги и потърси с поглед в тъмнината вчерашната си риза.
— Не ми казвай, че се готвиш да излизаш! — каза Роуз вече разсънена. — Къде?
Ендрю й отговори със сърдечност, опитваща се да създаде впечатлението, че се готви да излезе на малка разходка, планирана отдавна.
— За риба. Има топло течение. Рибата ще кълве като развързана. Та нали тъкмо ти ме посъветва да излизам по-често. Е, следвам съветите ти. Нищо повече. Няма да се задържам.
— Но днес откриваме заведението. Ти откриваш.
— Няма страшно — успокои я Ендрю, завързвайки връзките на обувките си. — Всичко е готово от снощи. В хладилника. Трябва да нарежем малко зеленчуци за салата, да разбъркаме заливката за гарнитура, но оставих това за следобеда. Но ако искаш, би могла да изпратиш мисис Гъмидж да подреди кухнята.
Роуз се подпря на лакът.
— Мисис Гъмидж не ти е прислужница. Тя е гост, който заплаща престоя си при нас. Значи кухнята е в хаос, а ти излизаш за риба?
— Съвсем за малко. Казах ти, ще се върна преди да си усетила, че ме няма. Трябва да се срещна с Пикет в „Кука за котле“, докато не се е разбрало, че отивам. Казвам ти, няма да остане риба за комка от тази страна на кея Белмонт, ако се забавя най-напред да почистя в кухнята. В океана новините се разпространяват бързо. Сардината казала на костура, костура на камбалата, камбалата на скумрията — и започва масовото преселение. Знаеш как стават тези неща. Те живеят в панически страх от мен и Пикет — той се засмя, целуна я по бузата и излезе, без да й дава шанс да се опомни. Налагаше се да хвърли въдицата и такъмите в метрополитена, просто за да бъде последователен. Но този път щеше да се отбие на рибния пазар на връщане и да купи една-две трески или нещо друго, за да не се връща с празни ръце.
Беше слязъл до средата половината на стълбите, когато се поколеба и бавно се изкачи обратно, затаил дъх. Мина на пръсти по коридора до вратата на Пениман, която бе леко открехната. Знаеше, че няма да изскърца. Бутна я леко и плавно, първо на инч, после още малко. Вътре беше тъмно. Ендрю бе сигурен, че дочува тежко дишане. Някаква отвратителна миризма се долавяше едва-едва и той направи гримаса при спомена. Възможно ли бе това да е вонята от кутията на Пениман? Вече би трябвало да се е разсеяла…
Явно Пениман сам бе отварял кутията. Странно, помисли Ендрю, чието зрение започваше да се адаптира към полумрака. Фигурата на леглото явно бе на Пениман, защото завесата беше дръпната достатъчно, за да се види лицето му. Доволен, Ендрю остави вратата както си беше и се изтегли обратно по коридора.
В този миг телефонът иззвъня отново. Ендрю ахна и се забърза отново към спалнята, надявайки се този път Пикет да говори по-свързано. Второто позвъняване прекъсна по средата и настана тишина, в която се чуваше едва доловим глас. Той спря пред вратата на спалнята и се ослуша. Не, Роуз не говореше с никого, тя явно беше заспала пак. Значи не е бил техният телефон. Ендрю се върна при стълбището, спусна се през три стъпала наведнъж, опитвайки да слиза колкото можеше по-безшумно, излезе през вратата на кухнята, мина през гаража, взе въдицата и сандъчето с такъми, и тихо се качи в метрополитена, вмъквайки пръта през отворения прозорец. Включи на скорост, завъртя ключа на запалването, плавно подавайки газ в мига, когато двигателят подхвана и колата скочи напред. Беше телефонът на Пениман и лично той бе говорил по него.
Пет минути по-късно излезе на крайбрежната магистрала и потегли на северозапад към Лонг Бийч, мислейки си, че би било хубаво, ако имаше… Какво? Пистолет? Бухалка за бейзбол? Разполагаше само с джобното си ножче — многофункционално и с най-разнообразни остриета. Представяше си как го изважда и се опълчва срещу главорезите. Но какво се бе случило? Пикет явно се бе забъркал в неприятности, в това не можеше да има никакви съмнения. Какво беше името на ресторанта? Нещо свързано с бамбука.