Над океана се стелеше мъгла. Ендрю виждаше как тънички пипалца от мъглата се опитват да се прокраднат на брега, докато се носеше по „Оушън булевард“, по който светофарите все още мигаха на жълто. Не се виждаше никой и мисълта, че се носи сам в нощта му се стори донякъде приятна. Беше човек с мисия. Кой знае, може би със смъртно опасна мисия. Спомни си за снощния разговор с Пикет. Трябваше да разкаже на Роуз, да я уведоми, да сподели спокойно с нея бъкащата в него тайна информация, която се свеждаше до това, че мистичното бреме на хилядолетията се бе стоварило на крехките му плещи. Господи, той се бе огънал под тежестта, но не беше пречупен. Тя сигурно щеше да въздъхне и да поклати тъжно глава. Кой би помислил, че нещата могат да се развият по този начин? Може би, ако не се бе поколебал, тя нямаше да се изненада на позвъняването в пет сутринта, макар че сигурно би реагирала на дебнещата го опасност. „Наистина ли трябва да отидеш?“, би попитала тя, „остани с мен още пет минути!“ „Задължения“, щеше да й отговори той, стиснал твърдо челюсти и поглед, вперен в безкрайността. „Необходим съм“ и щеше да тръгне, отмятайки коса назад, за да се изправи очи в очи с мръсниците.
На Чери, точно зад ъгъла, малко навътре от Бродуей, беше паркиран стар зелен покрит камион. На едната му страна пишеше „Хан Кои“, а под името с нарисувана стилизирана златна рибка. Двама азиатци, най-вероятно китайци, стояха до него и ядяха понички от картонена кутия на магазина „Уинчел“. Той отмести поглед от двамата мъже и видя ресторанта — „Бамбуков рай“. Вътре беше светло. Ендрю подмина, без да спира, продължи нагоре по „Чери“ и зави по „Епълтън“. Изгаси двигателя и безшумно се приближи до тротоара.
Кварталът беше чист — стари дървени вили, къщи с плоски покриви в средиземноморски стил, старателно окосени затревени дворове. Чинарите по тротоарите едва започваха да се раззеленяват. Някакво куче излая през един-два двора и рязко замлъкна, сякаш съжалило за това. Ендрю се облегна и се замисли, осъзнавайки едва сега, че няма ни най-малка представа какво точно прави тук. Не, той определено не беше роден за подобни дела, особено такива, свързани със спасяването на света. Или беше? В главата му се рееше смътното подозрение, че става дума за съдба, за нещо предначертано — имаше предвид, че лъжицата в крайна сметка се бе озовала в неговите ръце и че тъкмо той от всички хора се бе оказал последният от всички Пазители. В същия миг се запита дали този факт го прави един от Тях. Определено му се струваше, че трябва да е точно така. И може би именно това бе нещото, за което е бил роден. Може би точно в днешната мъглива утрин завесата се бе вдигнала за последното действие и сега той излизаше на сцената, за да изиграе предопределената му роля на този свят. Огледа се крадешком в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че външният му вид е подходящ за онова, което го очакваше. Косата му стърчеше като стръкчетата на китка броколи. Постара се да я попритисне и приглади с ръце, но след малко се отказа. Налагаше се да бъде приет такъв, какъвто си беше.
Облегна се и се замисли. Пикет е в опасност, това беше ясно. Но каква точно бе опасността? Как трябваше да подходи Ендрю? Ако не внимаваше, това щеше да им излезе през носа. Все пак съществуваха някои обстоятелства, които бяха на негова страна. Първо, беше проявил съобразителността да провери стаята на Пениман. Беше чул позвъняването по телефона. И ако старецът не си беше в стаята, тогава Ендрю би следвало да приеме, че е тук — в „Бамбуковия рай“. Но Пениман не беше навън, беше си у дома в леглото, спящ като младенец, най-малкото допреди телефонът да иззвъни. Ендрю го държеше в ръцете си. Интересно с какво ли се занимаваше Пениман в този момент. Оформяше си прическата? Изваждаше от чекмеджето рибешката отрова? Или лазерния скалпел? Както и да е, докато Пениман не пристигнеше тук, Ендрю можеше да действа, надявайки се че никой не го познава, нито може да разбере кой е. Но когато Пениман се покажеше…
Хан Кои. Но нали точно това бе името на контролния талон на чека… човека от „Толедо“! Това обясняваше камиона с нарисуваната на него златна рибка. Картината започваше да добива очертания: Пикет беше дошъл да огледа какво става там късно снощи с надеждата, че това ще му помогне да разгадае този елемент от ребуса. Явно се беше натъкнал на някого от тях и сега, по неизвестни причини, те го бяха докарали в този китайски ресторант. В главата на Ендрю се стрелна кошмарен образ: Пикет сложен върху маса, покрита с керамични плочки, някакви наемници го държат за крайниците, а Пениман се готви да го разреже на две. Картината не му се стори чак толкова абсурдна.