Слезе от колата, обхванат от чувство на безпомощност. Изведнъж, в пристъп на вдъхновение, се наведе, издърпа една от връзките на обувките си и я хвърли обратно в колата. Изтегли ризата си наполовина от панталоните и заобиколи към багажника, за да вземе якето си за риболов, което беше покрито с петна от кафе и изплескано с десетгодишен слой катран и рибени люспи. Разчорли косата си, макар това да не се налагаше, после се наведе и коленичи в калта. Панталоните му се изцапаха, но той доразмаза мръсотията по тях с ръце и ги избърса в якето си. Три входа по-надолу, на полянката пред къщата, се виждаше захвърлен хартиен плик с празна бутилка в него — точно това, от което се нуждаеше. Ендрю го взе. Сега вече изглеждаше добре: раздърпан безделник, едната му обувка е без връзка и от процепа се подава езикът й. Не, никой не би могъл дори да предположи кой е той, най-вече какъв е той — Ендрю Ванберген, собственик на ресторант, Пазител, последният от Легиона на сребърниците, своеобразен Один на двайсети век, измъкнал се предрешен в една мъглива утрин.
Провери, че и двете врати на колата са отключени и остави ключа на запалването на мястото му. Беше малко рискован ход, но кварталът бе добър, а от друга страна, нещата можеха да се развият по начин, който не би му оставил време да бърка за ключовете из джобовете си. Нищо чудно, ако да се наложи да се доберат до колата, тичайки през глава. Едва тогава бавно потегли надолу по тротоара, зави към Чери и започна да се спуска към Бродуей. Над главата му се разнесе шумният кикот на дивите папагали, които на дузини се носеха на юг, към… към мястото, закъдето се бяха отправили.
Ендрю се насили да не поглежда нагоре. Трябваше да разиграе безразличието на пияница, току-що събудил се на прага на нечий дом. Но му беше приятно да чува папагалите, колкото и странно да бе това, сякаш подозираше, без да има представа за причината, че подобно на котките на леля Наоми и костенурките на чичо Артър, папагалите също му бяха съюзници и се грижеха за него като част от някакъв наложен свише план.
Това бяха глупости, разбира се. Сега трябваше да бъде изключително внимателен. Нямаше време за полети на фантазията. Любителите на понички стояха подпрени на каросерията на камиона, бяха преминали на кафето и разговаряха. Ендрю се прокрадваше безшумно като смъртта благодарение на обувките с меки подметки. Ако сега вдигнеха поглед, той щеше да мине покрай тях и да продължи на юг към Бродуей напълно незабележим. В противен случай, той щеше…
Бързо и тихо се вмъкна в задръстения паркинг зад ресторанта, после си наложи да продължи с по-бавен ход, като се опитваше да наблюдава двамата мъже с периферното си зрение. Те не му обръщаха никакво внимание. Единият се изсмя силно и каза нещо на китайски. Другият също се засмя и му отговори. Още една крачка, последна… и ето, изгуби ги от погледа си, сега те се намираха зад ъгъла на зданието. Сега вече Ендрю се забърза, стрелвайки се покрай отворената, гадно миришеща кофа за отпадъци. Напъха хартиения плик и празната бутилка в един от вътрешните джобове на палтото си.
Нямаше време за чакане. Всеки момент пред входа можеше да спре такси и да изплюе от вътрешността си Пениман, и тогава той щеше да бъде загубен или най-малкото цялата работа щеше да се усложни невероятно. Ниско над паважа на паркинга се виждаше цяла редица прозорци, прашни и покрити с ламарина, прикрепена за рамките с винтове, минаващи през дървени планки. Сигурно бяха прозорците на мазето. Пикет бе споменал, че се намира в някакво мазе. Прозорците бяха достатъчно големи за да може човек с габаритите на Пикет да се промуши през тях.
Ендрю взе решение. Нямаше време за вътрешни дебати със себе си. Извади ножчето от джоба си, изправи острието на отвертката от комплекта и клекна пред един от прозорците.
Лошото бе, че се виждаше от улицата. Всеки случаен минувач би го съзрял и би го взел за крадец. Прибяга приведен до куп кашони, избра два по-големи и ги изтегли до мястото, където бе започнал да работи. Гледаше да избегне шума от влаченето им по асфалта. Следващите два напълно го скриваха откъм гърба му. Той отново извади отвертката.
Безполезно бе да се опита да предупреди Пикет. Беше рано за това. И с какво би му помогнал той? Не, Ендрю трябваше да се надява, че Пикет е вътре. Дори и да не беше, Ендрю пак трябваше да влезе, за да разгледа какво става. И в двата случая влизането през мазето бе добра идея. Винтовете лесно се въртяха в старата дограма и даже изглеждаха хлабави. Той взе парче дърво от един от кашоните, подложи го за по-стабилна опора под острието на ножа и напъна като с лост. Огледа се тревожно над кашоните. Секундите бързо изтичаха. Винтовете изскочиха един по един от отворите и се посипаха по настилката. Той ги забърса с ръка. Миг по-късно последните две планки паднаха, освобождавайки единия от ъглите на ламарината върху рамката. Едва сега осъзна, че се бе изпотил въпреки студения лепкав въздух, но продължи да работи безшумно и уверено, изненадан от това, че точно в този миг мисли за Роуз и за това, че ако със същото настървение и старание се беше захванал да боядисва къщата…