Внимателно подхвана грапавия ъгъл на ламарината и със сила го дръпна. Останалите несвалени дървени планки изскърцаха и прогнилото дърво мина през главите на винтовете. Дръпна отново и този път откъсна ламарината изцяло. Хвърли листа в буренаците край паркинга, скочи на крака и събра с крак винтовете и дървените парчета, след което се сгуши зад кофата за боклук.
Миризмата, която се разнасяше отвътре, беше отвратителна — миризма на вмирисана риба, утайка от кафе и фасове. Той клечеше, опитваше се да успокои дишането си и неспокойно се вслушваше дали няма да се разнесат крачките на поклонниците на понички, които можеха да изявят желание да видят каква е причината за шума. Но не чуваше нищо. Преброи до десет, давайки им възможност да вземат решение. Пак нищо. Надникна предпазливо иззад кофата. Паркингът беше безлюден и притихнал. Върна се при прозореца, затваряйки пътем отвертката, за да изтегли дългото острие.
Сега вече разбираше, че е роден за обирджия. Ситуацията се развиваше с прецизността, с която беше провел операцията с умрелия опосум. Рамката на прозореца имаше ключалка в напречната си горна част. Картината се проясняваше: с течение на времето сградата бе пропадала малко по малко, прозорците се бяха изметнали и навсякъде по стените имаше пукнатини. Той подпъхна острието на ножчето под подвижната част на ключалката и натисна, бутайки едновременно рамката.
Едва не се заби в стената, когато прозорецът неочаквано поддаде и в същия миг обонянието му се задави от миризмата на чесън и риба, а слухът му долови говор в далечината. Мазето беше почти тъмно. Пикет очевидно не бе тук. Иначе би чул и видял Ендрю. И би го чакал под прозореца, за да се измъкне колкото може по-бързо. Не оставаше нищо друго, освен да влезе… с главата напред, легнал по гръб.
Оказа се лесно. Вътре, точно над прозореца, имаше циментов корниз — най-вероятно горната част на основата. Ендрю се хвана за него, намери място върху грубия дървен перваз, минаващ по горната му плоскост, където се захвана, докато не се вмъкна целият. Пусна се на пода, приземи се приклекнал и отново се вслуша — този път в очакване разговорът да спре и някой изненадано да извика. Отново нищо: само още няколко приглушени реплики, смях и звън на чаши.
Ами ако Пикет не беше и там? Ами ако, сети се изведнъж Ендрю в пристъп на безпокойство, ако той изобщо не е имал никакви неприятности? Ами ако той просто е бил много заинтригуван и смятайки, че същото се отнася и до Ендрю, е решил, че той не би имал нищо против да бъде събуден по телефона в пет сутринта? Ами ако обаждането просто е било прекъснато? Мрачни мисли! Мисли, които означаваха, че Ендрю е влязъл с взлом в един напълно невинен китайски ресторант и че когато изплашените готвачи се нахвърлят върху му със сатърите за месо, той няма да има какво друго да направи, освен да се захили и да понесе последиците мъжки.
Не, случаят не беше такъв, за което говореше паркираният на тротоара камион. Какво обичаше да казва Пикет?… Че не вярва в случайните съвпадения. Ендрю запълзя напред. Въпреки че мъглата продължаваше да се сгъстява, навън имаше достатъчно светлина, така че сега, когато зрението му се бе адаптирало към полумрака, мазето му изглеждаше достатъчно осветено. Оказа се, че е по-малко, отколкото изглеждаше отвън, заемаше само половината от площта и една четвърт от него бе заета от тоалетната. Навсякъде се виждаха складирани консерви и сандъци със зеленчуци. Гола, незапалена електрическа крушка висеше на кабел от тавана. Някъде отгоре се разнесе шум от тътренето на маса и столове.
Ендрю се прокрадна по циментовия под и тръгна нагоре по стълбището, ослушвайки се на всяко стъпало. Единственото, което искаше, бе да надзърне. Ако Пикет не беше там горе, в самия ресторант, тогава Ендрю щеше да се измъкне обратно през прозореца и да се отдалечи, залитайки по улицата, озарявайки всеки с глуповата усмивка. Но ако сега, на стълбището срещу него се изправеше някой…