Мъглата се стелеше тежка и влажна. Нямаше и помен от бриза. Той вървеше по уличката, мина покрай задната част на „Синьор Корки“, излезе отляво на „Мейн стрийт“, подмина заведението на Уолт, после „Кука за котле“ и половин дузина тъмни магазини, за да се озове накрая на стария кей. Какво означаваше всичко това? Беше ли прав Пикет? Ставаше ли нещо? Нещо тайнствено и огромно? Възможно ли бе шепа древни старци да манипулират развоя на събитията по света и, дори последното да беше истина, какво правеха те в Сийл Бийч? Мисълта му се стори много забавна и той едва не се изсмя на глас, но нощта беше толкова тъмна, мъглива и смълчана, че смехът му нямаше да подейства. По-скоро щеше да направи нещата още по-ужасни.
И все пак тази мисъл… няколко старци, които като кукловоди им нареждаха какво да правят, караха ги да подскачат, да танцуват, да се кланят и да раболепстват, сякаш човечеството бе един огромен фарс и се намираше в прискърбното положение да не може никога да схване една шега, защото то самото представлява нечия шега. Тази мисъл му изглеждаше съвсем правдоподобна, особено в такава нощ.
Е, дори и така да беше. Защо трябваше това да го вълнува? Все пак някой трябваше да дърпа юздите. Защо да не са тези бродещи Пазители? Ендрю не можеше да се организира да ръководи един мотел. Слава Богу, че не му бяха възложили задачата да се управлява света! Но Роуз би могла и да опита. Ако се погледнеше на нещата от философската им страна, какво значение имаше кой точно дърпа конците, ако го оставеха на мира и ако някой не дръпнеше по грешка онзи конец, който би съборил всичко? Само че май не го оставяха, нали?
Установи, че се намира на края на кея, точно до бараката на Лен, и се взира в мъглата. Единственото, което различаваше, бяха водите на океана, непосредствено под краката му. Вълните плавно се надигаха гладки и мазни, почти с цвета на мъглата. Ръцете му стискаха ръждясалия железен парапет, покрит с капчици влага, а във въздуха се носеше миризмата на риба. Покрай стената на бараката водата изпълваше един огромен басейн, в който рибарите — в по-добри нощи от тази — почистваха улова си.
Изведнъж движещият се океан се превърна в олицетворение на всички тайнства на Вселената. Спомни си, че като малък бе попаднал на книга, в която се описваше залавянето на смятаната за отдавна изчезнала риба край бреговете на Източна Африка. В книгата имаше и рисунка на черната риба със странно подредени хриле, люспи с големината на палец и уста, пълна със зъби. Науката бе изненадана. Тази риба бе отдавна изчезнала. Дотогава бе откривана само като вкаменелост. И ето че сега една от тях се мяташе в мрежата, което означаваше, че в дълбините на океана има и други, носещи се сред тъмните води между… между какво? Кой би могъл да каже?
Но най-смайващото бе, че всички се бяха изненадали. Рибарите естествено не бяха между изненаданите. Те бяха прекарали живота си в океана, подхвърлени от вълните в малките си лодки, надничайки пред борда в гъстата маса на саргасовите водорасли и заплетени сред тях, бяха наблюдавали слънцето да залязва, нощта да се спуска и обагрената в зелено луна да изгрява над водата като някаква Венера сред тихия плясък на неспокойни създания, които раздвижваха повърхността на тъмните води и отново се скриваха в дълбините.
Тези хора сигурно се бяха удивлявали хиляди пъти на сенките, минаващи под играещите в нощния здрач вълни, под дребните им нестабилни лодки. Нищо, излязло от морето, не би ги изненадало. Нещо вътре в тях щеше да се обади и да кажа: „Най-сетне. Ето го. Излезе.“ Точно същото усещаше в момента и Ендрю — нищо на света не би го изненадало: пришълци, кацнали в летящи чинии; прасета, носещи лъжици рано сутрин; разкритието, че Скитникът-евреин си играе със земята, сякаш тя е един часовников механизъм. Беше прочел в една книга с предания историята на един магьосник, излязъл на риболов в Средиземно море, като използва магическа монета вместо стръв. Магьосникът уловил огромна риба — самият Левиатан17 — и точно в мига, когато гигантът погълнал монетата, друга огромна риба се спуснала като сянка от небесата и погълнала Луната. Монети, монети, монети… А сега и телефонното обаждане на този Пфениг. Беше влудяващо, но щеше да намери своето обяснение. Всичко намираше своето обяснение. Или го намираше, или не.
Ендрю потръпна. Беше забравил да си облече сакото. Бе излязъл по чехли и му се струваше, че те са пълни с мъгла, а той пристъпва по кея обут в чифт аквариуми. Роуз вероятно си бе легнала вече. Щеше да е заспала. Ужасно би било да я буди, за да оправят недоразумението помежду си. Но не можеше и да остави нощта да изтече просто така. Немислимо бе да допусне неловко мълчание сутринта на закуска.