Той замръзна, вслушвайки се в ръмженето на мотора, решен да го остави, докато прегрее и прегори. Така му се падаше. Щеше да си изпати за това, щеше да се наложи да извика човек да я оправи, който без съмнение щеше да открадне поне половин дузина от книгите му на тръгване. Размисли и я изключи. Трябваше да намери тръбен ключ и да избие ината на мелачката. Това бе единственият разумен изход от създалото се положение. Само дето щеше да разбуди цялата къща. А това не биваше да става. Мисис Гъмидж щеше да се появи и щеше да измисли нещо, за да включи мелачката. Не се ли бе опитвал да смели стъкло? Правил ли е това? Или може би е правил онова? Не мислеше ли, че пликът за боклук под умивалника…?
Той отвори нервно вратичката на бюфета и отново се изправи срещу чашите. Евтините стояха като самодоволни наперени глупаци. Нищо не говореше в тяхна полза, дори възрастта им. Бяха в някакъв нюанс на масленозеления цвят, напръскани тук-там със златни капки — представата на някой малоумник за стил. Той и Роуз ги бяха получили като сватбен подарък — по всичко личеше, от слепец. Ендрю никога не ги бе харесвал. Бяха осем на брой и през дългите години се бе счупила само една — тази, която бе съборил в умивалника. С това темпо — по една на всеки петнайсет години — те все още щяха да бъдат комплект поне от четири, когато той си отидеше от този свят. Тази мисъл го ужаси. И то при положение, че доживееше до деветдесет. Щеше да умре смазан и бърборещ несвързано, а в бюфета, без дори да им личи, че са били използвани, тези отвратителни чаши щяха да чакат, знаейки, че ако се изключеха по-големи земетресения, щяха да оживеят поне още шейсет години, и то с лекота. Това беше непоносимо.
По-точно той не беше в състояние да го понесе. Свали две от чашите — щеше да бъде лудост да се опита да пренесе и седемте наведнъж — и ги изнесе през задната врата. Намери в гаража чувал от зебло и стара изцапана с боя тениска. Уви чашите в парцала, сложи ги в чувала, остави го на пътеката до задната веранда, с мъка изрови голям колкото пъпеш гладък къс гранит, изкачи се на верандата и го пусна върху чашите. Разнесе се благословеният глух звук на нещо смачкано, не, не звън на разлитащи се парчета, а окончателният звук на чаши, изравнени със земята. Сякаш бе нанесъл удар от името… на какво?… на изкуството може би. Тънка чувствителност. Общи принципи. Взе отново камъка и се качи на верандата, за да го пусне отново и в този миг външната лампа светна.
Камъкът се стовари с познатия тъп звук и се изтърколи настрани в тревата. На прага застана Роуз, видимо озадачена. Ендрю й се усмихна, чувствайки се като краля на глупаците. Понечи да каже нещо, но от гърлото му се разнесе някакво изграчване. Сви рамене безпомощно. Трескаво се мъчеше да измисли някоя правдоподобна лъжа. Може би риба в торбата. Отишъл е на риба, хванал е две скокливки и е смятал да ги убие и изчисти. Нямало нужда да го отлага за сутринта. Най-добре било да ги остави в хладилника за през нощта. Как обаче можеше да обясни, че използва за целта камък с големината на главата му.
— Какво правиш? — попита Роуз с глас, напълно лишен от чувство за хумор.
— Нищо — отговори Ендрю. — Исках да кажа, че експериментирам с една нова идея по отношение на стъклото — защо да не се изработят най-различни неща от натрошено стъкло и разтопено олово. Хрумна ми тази нощ, докато стоях на кея. Там, в бараката, има една горелка за продан, която би могла да се използва, за да се разтопи олово и да се направят най-разнообразни тежести за въдици. Та, помислих си, защо да не го разтопя и да го излея в калъпи заедно с натрошено оцветено стъкло. Какви преси за хартия, монограми и орнаменти за врата могат да се получат — той й се усмихна, слезе от верандата, взе камъка и много старателно го постави на мястото му в цветната леха.
— Обади се Пикет — съобщи Роуз. — Искаше да ти разкаже за две маймуни, избягали на свобода в Сан Франциско. Някакъв ясновидец уж имал видение, в което те се хранят с равиоли19 в ресторант на Норт Бийч.
— Обадил се е да ми предаде това? Какъв е смисълът?
— Не съм сигурна. Първоначално реших, че е някаква шега — маймуни, ясновидци, равиоли и други подобни — но не разбрах каква е солта на шегата. Може да ти я предавам неправилно. Той обаче звучеше истински развълнуван и не знам защо смяташе, че и теб ще те заинтересува. Както и да е, лягам си отново. Чух шум и не знаех на какво се дължи — тя погледна през парапета на верандата към торбата. Прозя се, мушна ръце в ръкавите на нощницата си и влезе в тъмната къща, без да каже нито дума повече.
Ендрю чу вратичката на бюфета в кухнята да се отваря и миг по-късно да се затваря. И той погледна към торбата. Тя представляваше един тъжен, глупав предмет, проснат на мократа от мъглата площадка. Роуз знаеше вече с какво се бе занимавал, а това блокираше всички бъдещи опити да строши чашите. Дори случайно да счупеше някоя, сега щеше да изглежда като че ли са го хванали дяволите и го е направил нарочно. В момента беше прозрачен като опаковка на сандвич. Налагаше се да купи с парите на леля Наоми калъп за отливки от магазина на Лен. После щеше да имитира някакъв опит да отлее нещо от натрошеното стъкло и олово, както бе разказал. Нямаше ни най-малка представа какво точно щеше да се получи, но трябваше да го направи. Не го ли направеше, дните му бяха преброени. Недопустимо бе да бъде хванат в лъжа. Готов бе да обърне лъжата наопаки, да изкриви реалността, но нещата трябваше да изглеждат истински. Точно както постъпи с опосума. Можеше да повтори номера и с натрошеното стъкло. Защото ако в лудостта му имаше някаква логика, тогава тя не бе истинска лудост, нали?
19