В този миг слънцето разкъса мъглата със снопове ослепителни лъчи и Ендрю установи, че се намира на не повече от петдесет ярда от кея. Плажът беше осеян с хора, които се настаняваха на сгъваеми столове и разпъваха чадъри. Неочаквано отнякъде се появиха смеещи се деца, които бягаха насам-натам. Трио сърфисти с хитри лица изтичаха покрай него, хвърлиха сърфовете си в сутрешния прилив, скочиха на тях с отработени движения и се понесоха навътре.
Подтикван от необясним импулс, Ендрю навлезе широко разкрачен във водата с намерението да се освежи. От години не бе плувал в океана. Помнеше колко добре се беше чувствал дори само като се намокреше. Водата беше пронизващо студена и когато една по-висока вълна го плисна между краката, той се обърна и изтича на брега, усещайки краката си изтръпнали.
Младост, помисли той, и поклати глава. Иди я разбери! Махна с два пръста през рамо към отдалечаващия се рак отшелник, за да му покаже, че не се сърди. Разбираше го много добре. Домът на един мъж, в крайна сметка… Нали това си беше казал снощи. А сега беше време да протегне ръка иззад сенките и да ощипе Пениман. Усмихна се злорадо. Имаше хиляди начини, по които да се направи.
7.
… но когато трюфелните прасета бяха натикани в горите на Фонтенбло, една дебела свиня се шмугна между брезите и изхвръкна от там с лъжица в зурлата и бедняк по петите, но успя да избяга както от собственика си, така и от бедняка, и повече не бе видяна в този район.
Номерът беше да ги обърка. Това щеше да посее ужас в слабите им сърца. Та нали можеш да изпратиш анонимно писмо някому и то да го парализира, без той дори да схване за какво става дума в него. Том Сойер беше гений на тази техника, без да разбере защо. Ендрю седеше в бара и драскаше заврънкулки по листа пред себе си. Не беше достатъчно да напише „Ще умреш в полунощ“ или „Пази се от пеещи трупове“ или нещо подобно. Такива бележки в театрален стил нямаше да постигнат нищо с културен мъж като Пениман. Не си струваше да прилага и прямата тактика от рода на „Спри да се бъркаш в нашите дела“ или „Раздразни ме още веднъж и ще съжалиш за това“. Това си бяха детинщини. Не можеше да има и намек за Маркиза на Куинсбъри21.
Посланието трябваше да бъде загадъчно, да звучи като лишено от смисъл и за него да не може да се намери разумно обяснение. „Върни дъвката на сестра ми“ не би било лошо, но страдаше от недостатъка, че може погрешно да се интерпретира като хумористично, а това не биваше да се допуска. Ендрю се почеса по главата. Трябваше му нещо кратко, което да изглежда като завършено, макар и не съвсем, или поне не по някакъв разбираем начин. Вече беше адресирал плика и му бе залепил марка. Съзнателно бе сбъркал името от „Пениман“ на „Пенгълман“, което трябваше да изиграе ролята на глазура върху тортата — нещо, което да накара Пениман да повдигне вежди, преди още да е отворил плика. Освен това Ендрю беше напарфюмирал плика и беше избрал марка от рибешката серия в пощата — една японска кои, изглеждаща напълно подходяща за случая. Дори само при вида й Пениман щеше да започне да се поти.
Изведнъж го осени вдъхновение и широко ухилен, той се наведе над листа, хващайки молива с лявата си ръка, за да стане кашата по-гъста. „Измуши тати зигара“ — това написа той с мъка, рисувайки буквите в обратен наклон, които по най-естествен начин се получиха разкривени и неприличащи на себе си. Идеалният вариант. Не означаваше нищо, но звучеше с някакво внушение — пушек може би, защо не дори отровен пушек, кой знае? Зикурат — мистичните пирамиди… не, Пениман определено не можеше да бъде сигурен.
Ендрю се замисли дали да не изреже буквите от някое списание и да ги залепи, но след малко реши, че това изглежда евтино и ще опошли всичко. Повтори буквите, за да станат по-тъмни и ги пооправи с щастлива физиономия. Това ще го довърши. Ендрю едва не се изсмя на глас. И какво ще си помисли Пениман? Нищо. Нямаше абсолютно никакъв начин да намери какъвто и да е смисъл в това изречение и точно в това бе цялата красота на неговия ход.
Писмото просто щеше да го смели, все едно, че бе отпил неразреден спирт. В началото щеше да помисли, че е написано от чужденец, но след това щеше да му се струва все по-малко и по-малко вероятно, че някой чужденец би избрал подобна фраза, да не говорим колко малко вероятно ще му се стори чужденец да сбърка думите по такъв необичаен начин. И след първите няколко момента на объркване, които сигурно щяха да последват след отварянето на писмото, той щеше да го препрочете, да обърне листа и в мозъка му щеше да се спусне мъглата на истинското объркване. А след това щеше да последва моментът на страх и диво безпокойство. Това, щеше да си каже той, е нещо, което аз изобщо не мога да разбера. И самата мисъл, че подобно нещо е възможно, щеше да го парализира.