Пикет би бил горд с Ендрю, макар че точно Пикет би изпитал колебания дали да го изпрати. Истината бе, че Пикет твърде много се страхуваше от тези Пазители, които и да бяха те, и щеше да се сепне от мисълта да се опълчи срещу тях. Той беше от онези, които биха се захванали да ги изучават. Ендрю бе човекът, който трябваше да излезе от сянката и да им се противопостави. Той сгъна листа накриво, натъпка го в малкия плик и го дозалепи със скоч. Получи се доста впечатляващ пакет. Реши да отиде с колата до пощата в Нейпълс и да го изпрати оттам, за да заплете следите. А на връщане щеше да се отбие в телефонната компания и да поръча телефон за стаята на Пениман и дериват за таванската стаичка с телескопа. О, Ендрю с готовност щеше да плаща разговорите, освен междущатските, разбира се. А Пениман нямаше да знае за деривата.
За момент се замисли дали да не подсили малко нещата: е, не чак с отрязана конска глава22 в леглото на Пениман и други подобни, но например с гущер в обувката му, а още по-добре с някоя отвратителна субстанция като мед с царевично нишесте, или сяра, разтворена в брилянтина му, а защо не и с някоя шеговита играчка като гумено лайно на носа на обувката му. Ендрю започна да съставя списък — боен план — но после размисли, скъса го и натъпка парчетата в джоба на палтото си. Нямаше да оставя писмени улики срещу себе си. А и поне за момента щеше да изостави идеята за гавра от този тип. Тези неща можеха като нищо да го издадат и при това не бяха на нивото на номера с бележката. Бележката беше върхът.
Два следобед. Мъглата се бе изпарила под слънчевите лъчи, но във въздуха продължаваше да се долавя влага. След час, когато станеше още по-сухо, щеше да извади боята и четките. Колко ли време щеше да му отнеме боядисването на по-голямата част от стената? Към два часа? Щеше да се захване наистина сериозно, но само след изпращането на писмото и посещението в телефонната компания.
Приумицата с бележката го беше разведрила. Най-сетне се захвана за нещо и вече не беше пасивен наблюдател, на когото никой не обръща внимание. Излезе подсвирквайки си, бавно мина с колата покрай къщата на път за булеварда, за да прецени още веднъж какви усилия щеше да му струва боядисването. После потегли, ангажиран в пресмятания каква работа може да свърши човек с неговите способности, след като веднъж запретне ръкави и се захване за нея.
Не бяха изминали и осем минути — той вече караше по крайбрежната магистрала и в момента минаваше моста на „Втора улица“ — когато зърна случайно Пениман да чука с бастуна си по тротоара. Изглеждаше зле и възрастта му най-сетне си личеше. Всъщност, осветен от следобедното слънце, той приличаше на вървяща мумия, а косата му мазно блестеше, сякаш бе използвал половин галон, за да я подреди. Гледката, която представляваше, едва не накара Ендрю да запее.
Той натисна педала на спирачката и понечи да завие по една от малките улички, извеждащи към стадион „Марина“, но после се върна на „Втора улица“ и отби край тротоара. Можеше да загуби Пениман от погледа си. Имаше хиляди улички, в които би могъл да потъне. Най-добре изглеждаше да паркира и да го проследи пеша. Изскочи от колата, заключи вратите, натъпка часовника на паркинга с дребни монети и се понесе по тротоара, за да настигне Пениман. Когато го зърна, той ходеше бързо и целеустремено.
Ендрю изчака за пролука в потока коли. Следваше Пениман отдалече, като спираше от време на време пред витрините, за да създаде впечатление на човек, който няма какво да прави. На една от преките Пениман зави и се скри от погледа му в посока към провлака и Аламитос Бийч, а Ендрю се затича през улицата по следите му. Когато стигна до ъгъла, той забави ход, защото не бе сигурен дали на Пениман не бе хрумнало да се скрие там и да го изчака. Озова се пред магазина на Мъниуърт „Тропически риби“, който сега бе минал в ръцете на племенника на Мъниуърт, известен само като Адамс, работил тук в продължение на години, отравяйки живота на Мъниуърт, докато още бе жив. Беше гадно копеле и магазинът западаше все повече и повече, загубил много от магията си след смъртта на Мъниуърт.
Ендрю пъхна ръце в джобовете си и бавно пристъпи. Щеше бързо да надзърне зад ъгъла и ако Пениман бе там, щеше да се престори, че просто се е запътил към магазина, за да купи златни рибки за храна на жабата си — което, между другото, не беше лоша идея. Жабата сигурно би се зарадвала на някоя друга златна рибка, а в мисълта за една щастлива жаба имаше нещо жизнерадостно и солидно. Можеше също да купи сушени скариди за котките на леля Наоми, ако не за друго, то поне за да циментира впечатлението, че е техен голям приятел. Хм… май трябваше да си го признае. Той почти се чувстваше приятел на котките. Само когато попаднеше в компанията и на шестте наведнъж на таванския етаж, те започваха да го дразнят.
22
Намек за една от кървавите сцени във филма (и романа) „Кръстникът“ на Марио Пузо — Бел.пр.