Започна с изчеткване на праха с помощта на четката с конски косъм, възнамерявайки да разчисти една по-голяма част, преди да се захване със самото боядисване. Какво толкова имаше в едно боядисване? Огледа края на четката, с която щеше да започне. Беше добра — модел „Пърди“ с четириинчов косъм, добре подравнена и чиста. Топна я в боята, изцеди я от обратната страна в ръба на кутията и прокара една двуфутова ивица върху дъсчената стена. В долния край се образува капка, но той я обра и размаза върху останалата част. Отстъпи една крачка и огледа резултата с щастливо изражение на лицето. Пред него беше доказателството, че не е някакъв за нищо негоден тип. Отново топна четката, но изведнъж застина и се вслуша. Чуваха се гласове, единият от които беше гневен.
Той остави четката върху отворената кутия и изтри ръце с парцала. Гласът му приличаше на този на Роуз, и то гневният глас. Не, това не можеше да се търпи. Трябваше да го спре веднага. Никой в къщата нямаше право да спори с нея, може би с изключение на него самия. И ако Пениман й създаваше неприятности… Гореща вълна на гняв мина през тялото му и той тръгна покрай къщата към предния вход, почти тичайки със стиснати юмруци. Тогава се чу втори глас и той наистина беше на Пениман, но той не спореше с Роуз. Женският глас принадлежеше на мисис Гъмидж, а самите гласове се дочуваха през отворения прозорец на спалнята на мисис Гъмидж на долния етаж. Тя единствена заемаше стая на долния етаж — нещо като отделение за камериерка със собствена баня и кухненски бокс. Прозорецът бе едва открехнат.
Ендрю рязко спря, върна се с две крачки назад, после се хвърли към кутията с боя и четката. Взе ги, приближи се на пръсти до отворения прозорец и много тихо и напълно безсистемно започна да маже по стената. Не беше взел четката от конски косъм, а не искаше да губи време да се връща и за нея, така че плескаше боята върху десетгодишната мръсотия. Не смееше да диша, заслушан в гласовете.
— Мислех, че имам право да се надявам на малко повече от това, което получавам — каза през сълзи мисис Гъмидж.
След кратка пауза се разнесе гласът на Пениман:
— Нямам повече. Трябва да си благодарна и на това. Процесът е много бавен, свързан е с извличане, дестилиране, преливане и стареене. Не става за един ден. А и самите риби застрашително намаляват. Когато Адамс ги уби в простотията си благодарение на евтините термостати, които бе купил, трябваше да се чакат шест месеца, преди да могат да се заличат пораженията. И ако не беше отиването ми по спешност до Сан Франциско… Така-а… Да благодарим на небесата, че открих онзи Хан Кои в Китайския квартал. Адамс оправи всичко едва през последния месец, а това означава, че излишъци ще има не по-рано от месец-два.
— Излишък! Аз не моля за излишък. Аз искам съвсем малко. Моля за малко от твоя дял. Можеш да пожертваш. Човек би си помислил, че става дума за наркотик.
— Въздействието му е подобно — каза Пениман тихо с бащински глас. — Нямаш нужда от повече отколкото ти дадох. Аз, обаче, имам. Мисля, че ясно разбираш това. Не усложнявай нещата точно сега. Трябват ни само няколко дни. Знаеш, че е така. Не мога да пожертвам дори и капка. Ако уменията ми не са готови за използване всеки миг в пълната им сила, тогава с нас е свършено — просто не е трябвало да се захващаме с това.
За миг настъпи тишина, през което време Ендрю продължаваше да маже с боята по стената, без да се старае ни най-малко. Абсолютно незаинтересовано той мажеше във вертикална посока, напречно и под ъгъл, наклонил глава, надявайки се разговорът да продължи. Струваше му се, че дочува безмълвния плач на мисис Гъмидж, но тя явно го потискаше, за да не бъде дочута от някой случайно минаващ в коридора пред вратата на стаята й. Ендрю се усмихна. Те изобщо не можеха да се досетят, че врагът стои под прозореца им, навлякъл работен комбинезон и нахлупил шапка. Два заека с един куршум, това правеше той в момента.
Разговорът наистина се поднови. Чу се дрънкане на чаши и промърморването на Пениман за чай. Но Ендрю не долови добре.
— Само малко — каза мисис Гъмидж.