Остави бутилката, зави капачката на манерката и я прибра. Разкъсваше се между желанието да прерови чекмеджетата и да се махне веднага оттук. Какво ли можеше да намери? Отговорът на този въпрос бе: Всичко! Съвсем не бе изключено да открие нещо инкриминиращо в личните принадлежности на Пениман — някаква издайническа писмена декларация, някое издайническо писмо, снимка или рецепта за приготвяне на отрова от риба. Мисълта беше изкушаваща, но актът можеше да се окаже безкрайно опасен. Не, щеше да дойде пак — когато бе по-безопасно и когато разполагаше с повече време. Щеше да повика и Пикет и двамата щяха да свършат работата както трябва: единият щеше да прерови вещите на Пениман, докато другият стои на пост.
Още веднъж завъртя фенерчето през стаята, но тъничкият му лъч бе съвсем недостатъчен, за да му разкрие нещо подозрително — поне нещичко, той би бил доволен и на най-дребната улика. Еликсирът беше добър удар, но какво можеше да се научи от него? Че е бил извлечен от шаран? Това поне му бе известно или най-малкото подозираше, че е така.
Обърна се към завесата, скриваща леглото, пресегна се, хвана я под дървените пръстени, на които бе окачена, и рязко я дръпна.
И видя заспалата в леглото мисис Гъмидж.
Ендрю извика… дрезгаво и мълчаливо като в сън. Захапа юмрук, залитна назад към писалището, парализиран от страх, и отметна ръка, изпускайки фенерчето. То падна на пода и изгасна, а той коленичи на четири крака, търсейки го опипом. Беше се изтърколило под креслото. Пъхна се, за да го извади оттам, поглеждайки през рамо, вече уверен, че мисис Гъмидж е мъртва. Мисълта, че макар и за миг трябваше да остане с гръб към нея, го влудяваше.
Извърна се и се изправи, изоставяйки фенерчето, после с дълги тихи крачки запристъпва към вратата, без да отмества поглед от посоката, в която се намираше тялото на мисис Гъмидж, като дишаше тежко през стиснатите си зъби. Когато стигна до вратата, спря за миг. Все пак, ако тя беше мъртва, може би трябваше да се предприеме нещо… Насили се да се овладее и отново се помъчи да я разгледа от разстояние. Тя лежеше в сянката на нишата, вдървена и ужасна като кукла с образа на старица. Но… дишаше. И в същия миг леко помръдна.
Изведнъж му мина мисълта, че това съвсем не е мисис Гъмидж, а е самият Пениман, сложил маска с нейния образ и това изстреля като от прашка ръката му към дръжката на вратата. Това е лудост, каза си той, вече озовал се в коридора, докато затваряше вратата зад гърба си. Хвърли се покрай бдящата котка и едва не се сгромоляса с главата напред по стълбището. Насочи се към кухнята и мина през нея в помещението на бара. Наля си с разтреперана ръка от бутилката уиски и поддавайки се на подтик, който не можеше да обясни, излезе през вратата към улицата в тъмнината на нощта, заобиколи покрай къщата към задния двор, влезе в гаража, остави чашата на тезгяха и се отпусна на пейката, дишайки тежко като локомотив.
Остана така в продължение на минути, страхувайки се да запали осветлението. Всичките му нощни страхове от детството се бяха спуснали над него. Лицето на мисис Гъмидж, разплуто след къдриците на косата й, беше отвратително. Въздействието му беше като поглед към Медуза Горгона. Той потръпна и пресуши чашата си, вслушвайки се в шумовете навън за стъпки на преследвачи. Представяше си мисис Гъмидж на прага на вътрешната врата на гаража като призрак, като някаква лейди Макбет, носейки се в нощния въздух с окървавени ръце и застинала усмивка на зомби върху лицето. Отново потръпна и се изруга, че не бе скрил в гаража бутилка с уиски. Времето течеше и дишането му се успокояваше. Усети, че е студено. Циментът под чорапите му беше като покрит с лед. Навън бе спокойно, никой не го преследваше, никакви лампи не се запалваха и ушите му не долавяха никакъв шум от затваряне или отваряне на врати. Изведнъж почувства, че повече от всичко на света иска да си легне. В леглото! Компанията на Роуз, дори на спящата Роуз, бе най-скъпоценното нещо, за което можеше да помисли в този момент.
Когато на следващия ден Пениман се прибра у дома, Ендрю седеше в креслото в библиотеката. Беше щастлив да го види отново. Вече бе късен следобед и пощата беше пристигнала само преди половин час. Заедно с бележката.
За щастие пликът бе пострадал по пътя си насам. Очевидно го бяха препратили до местния клон на пощата от офиса в центъра на града и по пътя пликът беше използван като подложка на чаши с кафе, след което някой бе съумял дори да стъпи върху него. Беше се превърнал в полусмачкана топка, облепена със скоч, покрита с трудно определими петна и надписана с детински, полуграмотен почерк.