Пениман беше принуден да му благодари, макар че явно направи това с усилие. След това се обърна към стълбището, махна един-два пъти с бастуна си по килима, сякаш опитвайки се да си възвърне духа на целеустременост, с който бе дошъл. После се отдалечи, тананикайки си тихо със затворени устни и изтръска ръкава си.
Спря пред първото стъпало, гледайки надолу. Леко се наведе, подпирайки се на бастуна. Ендрю го наблюдаваше, захапал устни, като едва сдържаше смеха напиращ в него. Пениман се наведе за да вземе дребната монета, която лежеше на най-долния пласт от протрития мокет.
Монетата се съпротивляваше. Беше залепнала. Той я чукна с нокът, после я удари с бастуна. Ендрю се наклони напред, готов с коментара. „Паричен проблем?“ щеше да каже той, повдигайки озадачено вежда с престорена изненада от изпълненията на Пениман. Това щеше да сложи точката. Щеше да прозвучи многозначително. Денят беше спечелен от Ендрю и в това не можеше да има никакво съмнение — а номерът със закованата монета просто довършваше започнатото с анонимното писмо. Пениман беше жива развалина: в един миг безукорно действаща машина на достолепие, пригладена с брилянтин и съоръжена с предизвикателно бастунче, а в следващия — прегърбена карикатура на стар несретник, която лази по стълбището, хванала се на стария номер с фалшивата монета.
Пениман рязко се изправи, но не се обърна. Погледна право напред нагоре по стълбището, очевидно обмисляйки нещо. Ендрю не можа да се насили да му заговори в гръб. Не беше в състояние да каже каквото и да е, докато Пениман не се обърнеше с лице към него. Е, добре… Мълчанието му може би щеше да каже повече неща при тези обстоятелства. Той изгледа качващия се по стълбите Пениман, който отново си тананикаше. Тананикането не допадна на Ендрю. Имаше в това тананикане нещо, което не беше хубаво, сякаш с него Пениман зачеркваше Ендрю от живота. Ендрю се надигна и отиде в кухнята, взе малка тесличка от чекмеджето и се отправи към стълбището, за да извади монетата. Жалко беше, че се наложи да я забие в мокета на стълбите, макар че дупката едва ли щеше да се вижда. Изтръгна монетата, мушна я в джоба си и разбута нишките на мокета, за да скрие следите. Прав беше, дупката се скри и никой не можеше нищо да каже.
Кафе-сладкарницата най-накрая беше почти готова. На Ендрю му се струваше, че дори само масата кухненски принадлежности излъчва респект. Това бяха нещата, за които леля Наоми се беше изръсила още преди шест седмици, но те едва сега идваха и се монтираха. Той седеше на бара и почистваше многогодишния слой прах от солниците, правейки едновременно бележки в прихванатия със спирала бележник, докато междувременно трима мъже в джинси и измачкани тениски монтираха печката марка „Уулф“. Беше огромна — шест големи плочи на котлоните, скара с големината на игрище и две фурни, във всяка от които можеше да се събере пуйка за Деня на Благодарността23. До нея се намираше огромната фурна за притопляне, непосредствено до която имаше шкаф с плот за рязане. Плотът беше по идея на Ендрю и той изпитваше скромно чувство на гордост. Беше толкова голям, колкото позволяваше ограниченото пространство в кухнята, а в специално изработени жлебове по краищата му бяха монтирани купи от неръждавейка, така че майстор-готвачът да може да събира нарязаните парчета в тях, да ги сваля и да изсипва съдържанието им в тиганите на печката.
Ръцете просто го сърбяха да се захване с всичко това, да го накара да работи. Беше абсурдно да се мисли, че това оборудване може да създаде храна, която да не е първокласна. Един от приятелите на Пикет беше изработил дървенията — всички шкафове, лавици и самия бар — под надзора на Ендрю, разбира се, и тя изглеждаше точно както трябва. Ендрю бе купил половината дузина масички за по деветдесет долара парчето от вносител на английски антиквариат и бе намерил трите дузини дървени столове в евтините магазини из централната част на Лонг Бийч. Беше платил по десет или петнайсет долара за всеки от тях и не разполагаше с комплект столове в точния смисъл на думата, а по-скоро със случаен набор, върху който приятелят на Пикет бе поработил, дозалепвайки сглобките, поставяйки липсващите напречни пръчки, набивайки къси крачета.
Ендрю се възхищаваше на бъркотията от стари мебели и беше взел решение да продължава в същия дух. Беше закупил на парче посребрени прибори, чашки, чинийки, отделни порцеланови съдове и поставки за салфетки. Беше се натъкнал на безкрайни количества стари покривки за маси от средата на петдесетте години, изпъстрени с цветя в пастелна гама или с абстрактни съчетания на правоъгълници и линии. Освен това беше подбрал двойки солници за сол и пипер във формата на смешни патици, кученца и боядисани клоуни, яхнали щастливи прасенца.
23