В мислите си виждаше всяка маса като миш-маш от форми и цветове, напомняща за карнавал, наподобяваща калейдоскоп или дървена кутийка, пълна с разноцветни камъчета. Обстановката трябваше да създава уют. През зимните месеци в камината щеше да бумти весел огън, а през лятото прозорците щяха да бъдат широко разтворени. Дори две вилици нямаше да са еднакви, нито две чаши за вино, а сериозните, намръщени бизнесмени, дошли за да обсъдят подновяването на складовите наличности, дооформянето на документите или модернизирането на инфраструктурите, щяха неочаквано за себе си да установят, че солят картофите през хобота на порцеланово слонче. Той виждаше всичко това като един експеримент по проверка на принципите на Ръскин и Морис. Не, те нямаше да си тръгват доволни единствено от храната, трябваше да има и още нещо, което да не можеха да определят. Доволни и леко мистифицирани — такива трябваше да бъдат посетителите — и най-добре щеше да бъде повече да не протака откриването.
Точно тази сутрин беше отскочил за голямата еспресо-машина. Един по-стар Ендрю сигурно би пръснал основната част от парите на леля Наоми за различни дреболии, след което отчаяно щеше да се чуди как да купи и еспресо-машината. Но след онази нощ, прекарана над чиниите с ядки „Чирио“ той беше обърнал нова страница в живота си. И сега работеше над създаването на практични навици в себе си, опитвайки се да стане „Човекът, който се справя“. Дори само боядисването на къщата беше доказателство за намеренията му. Последните ден-два, след победата с писмото и закованата монета, той беше оставил Пениман да се занимава с делата си, беше се държал така, сякаш намеренията на Пениман изобщо не го засягаха. Беше изпитал изкушението да подслуша един от телефонните му разговори, но се беше въздържал. Пениман със сигурност подозираше, че подобен ход не е изключен. Затова Ендрю щеше да изчака връщането на Пикет, след което те двамата щяха да проведат военен съвет. А след това… кой би могъл да каже какво можеше да се случи след това?
От известно време обмисляше идеята за рекламна кампания — например, можеше да ушие две големи готварски шапки — една за себе си, другата за Пикет. И нямаше кой да му попречи да ги, надуе с хелий например, така че те да плуват като облаци над главите им, докато двамата с него ловко манипулират с тел за разбиване на яйца и лопатки за сладкиши в кухнята. Подобна снимка в „Хералд“ щеше да им се отрази много добре. Щеше да демонстрира, че става дума не за обикновена сладкарница, в която работят обикновени готвачи.
Обикновеното си оставаше евтина стока и всеки притежаваше големи запаси от нея. Но тук, тук щеше да има нещо, което посетителите не можеха да очакват и подобна снимка щеше да предаде това усещане. Какво можеше да е то? Определено нещо приятно, нещо с голяма притегателна сила, нещо напълно откъснато от отегчителното ежедневие на работата. Да, щеше да накара Роуз да ушие тези шапки. Тя поне щеше да види дълбокия смисъл в тях. От друга страна, те си оставаха нещо практично, макар да бяха елемент от рекламата. Върховете на шапките, естествено, щяха да бъдат изрязани от тънък винил (както надуваемите плажни топки), а шевовете трябваше да бъдат добре скрити. Нищо работа за Роуз — някакви час-два. Ендрю скицира шапката в бележника си, обърна на друга страница и скицира нова шапка, по-голяма от първата. Нарисува карикатура на Пикет със смешните му мустачки и добави знаменитата надуваема шапка върху главата му като двойна фунийка ванилов сладолед, закрепена на острия си край. Просто голямата готварска шапка беше безсмислена. Тя трябваше да бъде огромна, трябваше да бъде от онзи вид, който оставя посетителите със зейнала уста — нещо трудно в последните дни, когато мъже с шлемове и магьоснически роби търсеха отговори на загадки сред сутрешната мъгла на морския бряг.
Слава Богу, работниците решиха най-после да си тръгват. Ендрю ненавиждаше мотаенето на чужди хора из заведението си, струваше му се, че те го обезчестяват с ругатните и гръмкия си смях, с подсвиркването по минаващите жени през отворената врата. И когато камионът с тях най-сетне замина, Ендрю извади парцал за бърсане и бутилка спрей за почистване, захващайки се да излъска металните плоскости и да подреди нещата. Точно в този момент влезе Кен-или-Ед. Следваше го друг човек, който носеше нещо като планшет.
— Кен — каза Ендрю и се изправи на крака.
— Всъщност, Ед, виж какво, ще премина направо на въпроса! В същия миг обаче мъжът с планшета изсумтя, Ед го погледна и се вцепени. На бара имаше комплект солници за сол и пипер — бяха изработени във формата на мънички смерчове, преплетени един в друг и окачени на керамична поставка. На тях бяха нарисувани намигващи очички, ръце като перките на флипер, преметнати през рамото на партньора. Едната от двете свободни ръце държеше сноп жито, а другата надпис, на който пишеше „Ходил съм в Канзас“. Ендрю се беше опитвал да извади затегнатите им тапи.