Той се обърна и изтича надолу по стълбите, проклинайки се наум. Защо му трябваше да се среща с Пениман лице в лице? Временното му предимство се беше стопило, а и едва не се беше издал. Трябваше да остави нещата както си бяха след обаждането със слушалката в умивалника! Може би трябваше след половин час да се обади трети път, а после след още половин час пак да му позвъни. И към обед Пениман щеше да се стряска от всеки шум. А сега беше оплескал всичко. И всички тези намеци. Трябваше да се научи да контролира изражението и гласа си. Но все пак, този котешки кашон… какво, Боже мой, можеше да означава всичко това? Вярно е, че Пениман би направил всичко за да влезе под кожата на Наоми и Роуз, но с каква цел? Просто за да постигне стратегическо предимство пред Ендрю, когато дойде моментът на финалния сблъсък? Ендрю извади каната с лимонадата, огледа се виновно, отпи една трета от съдържанието, избърса ръба и я върна в хладилника.
За пореден път Ендрю погледна джобния си часовник — наближаваше един след полунощ. Пикет закъсняваше. Беше позвънил някъде от околностите на Бейкърсфийлд и бе съобщил, че пътува шестнайсет часа без почивка от Портленд насам. Обаждането му бе прозвучало така тайнствено, сякаш се бе натъкнал на нещо важно, за което не искаше да говори по телефона. Това бе станало в десет часа. Ендрю можеше да дойде от Бейкърсфийлд до Сийл Бийч за три часа, та дори и с раздрънкания стар шевролет на Пикет.
Надзърна през прозореца в сгъстяващата се мъгла. Някъде по магистралата се виждаха сноповете светлина от фаровете на отминаващите коли, които напомняха светещите очи на дълбоководна риба. Тишината беше странна, като че ли мъглата заглушаваше всички звуци. Единствено откъм мръсния перваз на прозореца се разнасяше монотонният шум от капките, падащи от клона на надвисналото дърво.
Беше приключил с менютата. Първоначално, докато не стъпеха на крака, щяха да предлагат фиксирано меню с две възможности за избор на основното ястие. Но всеки петък и събота щеше да се предлага така да се каже „различна тема“, а в събота и неделя сутрин щеше да има и закуска. Но всичко това щеше да започне не по-рано от една-две седмици. Ендрю бе поръчал пликове с идеята да предлага в тях закуска през уикендите на ранобудните рибари, запътили се към кея.
В съботните дни Ендрю щеше да започва с кейджанска24 кухня, която напоследък ставаше популярна — нещо особено досадно, защото Ендрю я обожаваше от години. Той не понасяше идеята да обича модерни неща. Хората можеха да предположат, че обича тези неща, защото са модерни, докато по-често бе вярно точно обратното. И все пак кейджанска кухня… Щеше да забърка такава гъмбо25, от която щяха да се ококорят. Ако Роуз и мисис Гъмидж обслужваха масите, Ендрю готвеше, а Пикет се съгласеше да бъде салонен управител и да помага в това-онова, работата не можеше да не потръгне. Но трябваше изрично да нареди на мисис Гъмидж да не си отваря устата. Абсурд бе да й се разреши да заеква пред гостите — това би означавало просто да ги изгони.
Мислите на Ендрю отново се отклониха и той започна да разсъждава над списъка от текущи проблеми. Сякаш непрекъснато имаше нещо, което не му даваше да се отпусне, вечно се появяваше някой досадник, настояващ да му се плати. Роуз все още не знаеше, че бе дал на Пикет кредитната им карта, за да закупи партидата „Уийтабикс“. Едва ли щеше да й стане по-добре, ако научеше. Тя не можеше да прозре дълбочината на замисъла му и може би това беше за добро. Снощи, след като се бяха помирили с Роуз, Ендрю бе отскочил до супера, за да потърси сусамено масло и сос от стриди, подготвяйки се за вечерта, посветена на китайската кухня, и на щанда за вносни хранителни стоки с изненада се бе натъкнал на лавица с „Уийтабикс“. Обясниха му, че информацията, с която разполага, не е вярна. Стоката не била контрабандно внесена. Стрували по долар и половина кутията. И като се имаше предвид, че в една кутия имаше дузина бисквити, а можеше да сервира две по деветдесет цента порцията, това означаваше печалба от двеста до триста процента, без да се обръща внимание на страничните разноски. Ендрю бе въздъхнал. Беше изпратил Пикет да търси „Уийтабикс“ с най-добри намерение. И никой не можеше да очаква от него да знае всичко.
Пикет едва ли щеше да плати повече от шейсет до осемдесет долара за бензин. Ендрю трябваше да си мълчи и да се постарае да прибере месечната справка по кредитната им карта от банката, преди Роуз да е сложила ръка на нея. Недопустимо бе да забрави, както бе забравил за филтъра от кафеварката, който бе хвърлил под леглото. Тя го беше намерила още същата вечер, след като се бе навела да извади чехлите си. След напразен опит бързо да измисли някаква лъжа Ендрю просто бе отговорил: „Няма да повярваш, ако ти кажа“ и тя бе кимнала в знак на съгласие, отказвайки се от мисълта да го накара все пак да опита. Случката го беше вкиснала, особено с готовността й да го пожали с мълчанието си и способността й винаги да прояви разбиране. Боядисването на къщата бе изиграло ролята на малка компенсация. Но когато цялата тази история приключеше, той щеше да се откаже от късните си лягания. Това щеше да помогне нещата да се оправят. Тя и сега не го упрекваше в нищо, но той беше сигурен, че отсъствието му се чувства и в известен смисъл беше доволен, че е така.
24
От