Заглавието върху подвързията беше с позлатени букви, но бе толкова избледняло и неясно, че Ендрю я отвори на титулната страница. На нея пишеше Le Cochron Seul и се твърдеше, че е преведена от Маркиза де Камбремер. Ендрю вдигна поглед към Пикет.
— Няма автор.
— Мисля, че това е сборник със стари легенди. Вероятно е творение на множество автори, както е с Библията. Според мен тази маркиза няма нищо общо с написването на книгата.
— Малко звучи като сирене, не мислиш ли?
— Сирене ли? — попита Пикет озадачен.
— Името на жената.
— А-а, сиренето е камембер. Но това няма нищо общо с никакви сирена. А и нас изобщо не ни интересува как се казва тя. Интересува ни книгата, за Бога.
— На мен лично нищо не ми говори — каза усмихнато Ендрю.
— Добре, тогава дръж се за шапката. Заглавието означава „Единственото прасе“ или нещо близко до това. Не мога да разбере що за заглавие може да е това, но виж фронтисписа26. Ето, това ми направи впечатление. Когато влязох в книжарницата, продавачът я разглеждаше.
Ендрю се подчини. Там, лошо изчертани с мастило от сепия, се виждаха лицевата и обратната страна на монета с назъбен ръб: на едната имаше някакво подобие на мъжко лице, а на другата обхваната от лунен сърп риба. Рибата също изглеждаше някак назъбена, като морска змия може би или като легендарния Левиатан, и беше захапала опашката си.
Пикет изглеждаше горд с находката си и започна отново да говори. Но Ендрю гледаше рисунките и не можеше да повярва на съществуването им. Почувства някаква кухина в гърдите си и установи, че диша тежко и накъсано. Опита се да каже нещо, да прекъсне Пикет, но не го направи. Реши да остави Пикет да продължи. Пикет бе карал в продължение на деветнайсет часа, очаквайки с нетърпение момента, когато щеше покаже на Ендрю тази книга и легендата за незнайната монета, която френският текст пресъздаваше. Ендрю не смяташе да го разочарова.
— Та, значи фактът, че това е илюстрация на монета, веднага ми направи впечатление — продължаваше Пикет, който започваше отново да се разпалва. — Но това, което ме изненада от самото начало, бе, че вече бях виждал нещо подобно. И никога няма да се досетиш къде.
Ендрю сви рамене. Беше сигурен, че Пикет никога не бе виждал лъжицата на леля Наоми или още по-точно неговата лъжица. Отново почувства, че въздухът не му стига.
— Върху шапката на Мъниуърт. Нали помниш, че ти разказвах за въдичарските му принадлежности. Е, точно това беше рибата, която се беше захапала за опашката. Разбира се, в митологията образът на змия, захапала опашката си, е достатъчно често срещан. Но ми се стори много странно да видя подобен символ висящ от шапката на Мъниуърт. Помисли си само: Мъниуърт е мъртъв, убит. Пфениг също. А книгата се намира в магазина на Пфениг. И някакъв негов служител проявява подозрително нездравословен интерес към нея. Погледни рисунката: разклонена гръбна перка, несъразмерно голяма глава, полускрит зад нея лунен сърп. Не може да има и сянка на съмнение — миниатюрно копие на същия символ висеше на шапката на Мъниуърт. Аз лично го видях. „Ха!“, извиках сам на себе си. Я какво невероятно съвпадение! И колкото повече си мислех за него, толкова по-невероятно ми изглеждаше. Та, дръпна ме нещо за езика и аз поисках да говоря със собственика — с Пфениг, де — просто за да разбера как ще реагира продавачът. Нямало го Пфениг, бил в провинцията, казва ми той. Което, естествено, си е чиста проба лъжа. Пфениг в този момент лежеше в полиетиленов чувал в отделна камера на моргата. И неговият човек не можеше да не го знае. Споменавам, че съм приятел на Мъниуърт, но онзи само свива рамене. Обявявам, че искам да купя книгата, с която, както ти казах, онзи се занимаваше точно когато влязох. А той нещо става неспокоен, опитва се да ме разубеди. Заяви ми, че не може да я продаде на никаква цена. Била просто „любопитна антика“, така ми обяснява. Нищо ценно. Нищо, което бих желал да притежавам. Казвам му, че страшно искам да я притежавам и тогава той измисля, че била вече продадена. Бил я запазил за човек, който бил приятел на Пфениг. Казвам му, че и аз съм приятел на Пфениг и после му казвам да назове цената. Точно това му заявих, разбираш ли: „Назовете вашата цена, сър!“ и плеснах кредитната ти карта пред него. Ще ти спестя подробностите, но накрая той каза цената. Ще ти призная, в наше време тези кредитни карти са толкова добри, колкото ако извадиш пари в наличност — и Пикет широко се усмихна, подчертавайки стойността на своята победа.