Сега я видяха — костенурка пустинник със светлокафява черупка. Беше прибрала краката си вътре и беше извила малката си островърха опашка настрани, сякаш се готвеше да посрещне буря. Пикет се наведе и я вдигна, изпъшквайки малко изненадан от тежестта й. Наистина беше голяма.
— Къде искате да я оставя? — попита Пикет.
Чичо Артър потегли към гаражите.
— В колата — отговори той. Пикет погледна Ендрю, а той само сви рамене. Двамата го последваха.
Червената електронна кола чакаше в клетката си като нещо току-що приземило се от звездите. Ендрю винаги се бе възхищавал на огромните й стабилизатори и малката кабинка. Колата му приличаше точно на онова, на което трябваше да приличат колите в една от паралелните вселени. На пода се виждаше ниско изрязан кашон, набутан под волана. Пикет намести костенурката в малкото за нея пространство на кашона между листата от салата, върху която беше предвидено да седи.
— Да не ви открадне колата? — попита Ендрю и се усмихна.
Чичо Артър го погледна сериозно.
— Кафе? — попита той.
— О, да — прие веднага Пикет. — Бих изпил една чаша.
Чичо Артър отново погледна Ендрю, сякаш го виждаше за пръв път.
— Ти не беше ли племенникът? — осведоми се той.
— Точно така. Аз съм съпругът на Роуз. Така да се каже племенник на Наоми.
— Правилно, такъв си. Разбира се. А ти трябва да си Спигот29?
— Пикет, сър. Биймс Пикет. Мисля, че преди няколко месеца се запознахме. На кея.
— А-а — чичо Артър се загледа някак не уверено в лицето на Пикет. — Помня мустаците — по лицето му премина неопределима гримаса. — Беше се надвесил и чистеше камбала. Беше почти надолу с главата, доколкото си спомням. За момент ми се стори, че устата ти е на мястото на челото и че имаш много странна глава с коса отдолу. После разбрах, че бъркам. Бяха мустаци. Мустаци! Каква гротескна идея. Знаете ли, че по мое време беше патентовано устройство за изгаряне на бради и мустаци?
Пикет примигна и неволно вдигна ръка към лицето си.
— Така ли?
— Механично устройство. Правеше ги на пепел. Превъзнасяха го като края на бръснача. Чудо от бъдещето.
— Не се съмнявам — проговори Пикет.
Чичо Артър го изгледа, така, като че ли неочаквано беше решил, че Пикет всъщност се съмнява.
— Аз ги продавах. Ходех от врата на врата. Е, не беше точно като прахосмукачките. Не беше възможно да се направи демонстрация на живо. Използвах манекен. Главата му беше натъпкана с коса. Изтегляш значи колкото ти трябва брада през дупките в брадичката, опираш машинката до нея и я изпепеляваш. Миришеше ужасно. Мисля, че точно това попречи да се продава добре. А веднъж даже подпали манекена.
— Ха — обади се Пикет съчувствено, докато влизаха в дневната на чичо Артър. Вътре миришеше като в обор. Артър се обърна към Ендрю, намигна и направи жест с палец в посока на Пикет. Ендрю беше мистифициран. Нямаше представа дали старецът разиграваше някакъв номер, или просто чивията му хлопаше. Но дълбоко в погледа му се долавяше проницателност, някаква умора от познанието, която слагаше край на всякакви предположения за старческа сенилност. А Ендрю притежаваше непоклатима вяра в собствената си способност да чете погледа на другите. От друга страна, това, което чичо Артър говореше, не звучеше чак толкова странно. Макар често да изглеждаше така поради способността на стареца да скача от една тема на друга, сякаш в момента в който някой отвореше дума за нещо, той прекарваше предстоящата размяна на реплики в главата си със светкавична бързина и скачаше в някаква отдалечена в бъдещето точка или започваше да говори на някаква смътно свързана с несъстоялия се разговор тема. Освен това, той не бе забелязал нищо неестествено в чичо Артър, когато той се бе появил в магазина на Мъниуърт. Намеренията му тогава съвсем не изглеждаха налудничави, точно обратното. И все пак, често това, което правеше, караше хората да си задават въпроси за него.
— Извинете ме, че забравих — обади се изведнъж Пикет, — но малко съм объркан по отношение на името ви.
— Артър — каза чичо Артър и погледна Пикет, сякаш му имаше нещо.
— Артър…?
— Ийстман.
— А-а, разбира се. Ийстман. Не знам защо ми се въртеше друго име. Как беше, Ендрю? Ти ми го каза, не помниш ли? Когато си спомняхме за старите дни, там в Айова. Не мога точно да се сетя. Нещо като Лик… Ама май не ставаше дума за това.
— Лакедем — намеси се чичо Артър. — Но това беше преди много години. Малко го американизирах.