Пикет не проговори, когато Ендрю се качи обратно в колата.
— Съжалявам за крака върху газта — каза той след минута. — Но какво по дяволите искаше да кажеш на пазача? Нали ти обясних, че те имат право да носят оръжие.
— Изпитах неудържимото желание да му изрецитирам нещо — призна Ендрю и отново се ухили, припомняйки си онова неземно чувство, което се бе спуснало върху съзнанието му в мига на предизвикателството към пазача.
— Да му изрецитираш ли?
— Имах предвид Вакел Линдзи — и Ендрю изпусна въздуха от гърдите си със свистене, вече успокоен напълно. — „Бумли, бумли, бумли, бум!“ — изрецитира той и удари с юмрук таблото пред себе си. — „Удари с метлата по вратата!“ Как мислиш? Щеше ли да свърши работа?
— Разбира се — каза Пикет. — Разбира се, че щеше. И то как — изви се той в седалката и погледна покрай колите назад към улицата. — Той не беше в търговския център.
— Кой? Пазачът ли?
— Не. Чичо ти. Колата му не беше паркирана пред търговския център. Значи е продължил нататък. Но накъде? Загубихме го, защото се мотахме като…
Ендрю се намръщи.
— Защо не го кажеш? Аз се мотах. Да тръгваме. Няма да ни преследват. Пазачите нямат никакви права извън загражденията, а и няма да се обадят на полицията за такова нещо. Градската полиция няма да изпрати патрулни коли за сдъвканите им ливади. А и аз нямах намерение да го правя… да разрушавам. Просто се увлякох.
Пикет мълчеше.
— Сега отиваме в санитарната служба и ще поговорим с Шато. Ще ми се да разберем какво е установил относно рибешкия еликсир.
— Добре — въздъхна Пикет. — Но къде по дяволите носеше старецът тези костенурки и защо? Как да разберем това сега? Това беше жизненоважно. Сигурен съм, че е така.
Ендрю сви рамене и те се включиха в трафика, продължавайки по „Уестминстър булевард“ към „Студебейкър Роуд“ с намерението да направят обратен завой и да се насочат отново на изток, към периферията на петролните полета. Жизнено… може, но Ендрю не разбираше защо. Жизненоважни бяха цяла дузина други работи: боядисването на още една стена от къщата, подреждането на кухнята и най-сетне поемането на известна отговорност за някои неща. А ето, че лудуваше по улицата като осемнайсетгодишен. Да, ако имаше нещо, за което не се чувстваше отговорен, това бе проклетата съдба на света и машинациите на измислените от Пикет тайни властелини. И по дяволите цялата тази бъркотия от монети и магия! Ето резултата — огънатата джанта.
Майната й и на свинската лъжица. Изобщо не я беше искал. Изобщо. Едва ли не бе готов да я даде на Пениман, просто за да му се махне от главата. Само че Пениман беше гаден плужек и Ендрю не би му дал и петак, освен ако не беше закрепен за забит в дъските пирон. Усмихна се, въпреки че не му беше до смях. Е, добре, той и Пикет можеха да поговорят с Шато, а той, разбира се, щеше да им каже, че не знае нищо за еликсира, който спокойно можеше да се окаже някакво екзотично рибено масло. След това щяха да се приберат у дома. Ако побързаха, можеха да стигнат до единайсет. Ендрю щеше да се погрижи да се разбере, че са се върнали и щеше да представи нещата така, като че ли са били за риба целия предобед. Е, това не можеше да се нарече точно лъжа, беше по-скоро нещо като самосъхранение. И освен това, беше му за последен път. Два дни щеше да се занимава изключително със заведението и готварските шапки, които Роуз, с безкрайната си мъдрост, се бе съгласила да ушие. Даваше му шанс да се самодокаже по неговия си странен начин. Той разбираше това. Тя му се доверяваше. Не можеше да я предаде.
Ендрю удари с ръка по волана. Тази сутрин едва не си лепна черно петно. И то за какво, моля ви се? Е, добре, щеше да обърне тази страница, щеше да бъде добър, достоен за нея…
— Я ускори? — обади се ненадейно Пикет.
— Какво?
— Казах малко да дръпнеш. Минималната скорост тук е 45 мили в час. А ти си с колко, с двайсет?
— Да, извинявай — наистина се бе движил с двайсет мили в час и при това се отклоняваше към десния банкет. Скръцна със зъби и ускори, зави на светофара и обърна посоката в неочаквано смрачилата се утрин.
Спускаше се мъгла и слънчевата светлина периодично просветваше с всеки следващ облак на мъглата. Тъмните силуети на петролните сонди изпъкваха някак отчуждено и самотно във влажния въздух, а приличащите на насекоми глави на помпите се вдигаха и спускаха като някакви стоманени скакалци, пръснати по случаен начин из двестате акра пустош. Дори зад вдигнатите прозорци на метрополитена се долавяше миризмата на петрол. Нефтените полета бяха изоставени — нито хора, нито постройки се виждаха по тях и само една-две бараки разнообразяваха пейзажа. Въпреки решимостта си Ендрю забави колата. Приливът на енергия по време на преследването го беше опустошил.