— Някой друг път. С Бърт трябва да стигнем във Виндула до утре, а ако го оставя да се размотава още малко тук, ще загуби цялата надница в игра на карти с работниците зад бараките.
Бърт Райли пътуваше с каруцата си из цяла централна Австралия и работеше усърдно, но проиграваше спечеленото на комар. Матилда съжали Пег. Година след година тя идваше да работи в Чаринга като готвачка, докато Бърт превиваше гръб в стригачницата. Въпреки това те се отправяха към следващата си работа само с част от припечеленото.
— Не се ли измори да пътуваш, Пег? Не мога да си представя да напусна Чаринга.
Пег кръстоса ръце и като че се замисли за момент.
— Не е лесно да се местиш, но бързо се свиква. Започваш да си мислиш за следващото място. Щеше да е различно, ако с Бърт имахме деца, но не можахме да си родим, затова мисля, че ще бродим от място на място, докато най-накрая един от нас не се строполи мъртъв.
Пълното тяло под памучната рокля се разтресе от смях. Трябва да бе забелязала загриженото изражение по лицето на Матилда, защото протегна ръце и я прегърна силно.
— Не мисли за мен, миличка! Грижи се добре за себе си и догодина ще се видим отново. — Тя се покатери на каруцата, хвана юздите и извика гръмогласно: — Бърт Райли, аз тръгвам и ако до една секунда не си тук, заминавам без теб. — И като удари с камшика коня между ушите, се отправи към първата порта.
Откъм бараката на работниците се появи Бърт, с типична за всички стригачи провлачена походка, и се втурна след нея.
— Ще се видим догодина — извика през рамо, докато скачаше в каруцата.
Чаринга изведнъж опустя. Докато наблюдаваше как фургонът изчезва сред облаци от прах, Матилда галеше Блу между ушите и в знак на благодарност получи утешително близване. След като нагледа склада с вълната и изключи стария генератор, тя се насочи към готварницата, където Пег бе оставила всичко в безупречен ред, после провери бараката на работниците. Щетите от термитите бяха още по-големи, но не можеше да се направи нищо и след като измете набързо и пооправи едно от леглата, тя затвори вратата и излезе под палещото слънце.
Аборигените се шляеха около колибите, отпъждаха мухите и бърбореха безспир помежду си, докато жените им разбъркваха нещо в черния казан на огъня. Те бяха от племето битджара, неразделна част от Чаринга, също като нея. „Да бяха заработили хляба и цигарите си, вместо само да си седят или да обикалят наоколо“ — помисли си Матилда.
Тя видя Гейбриъл, водача им — полуграмотен лукав старец, отгледан от мисионери — седеше с кръстосани крака край огъня и дялкаше една пръчка.
— Добър ден, господарке — поздрави той със сериозно изражение.
— Гейбриъл, казах ти да погледнеш оградата на южната ливада.
— По-късно, а, господарке? Първо да хапна — ухили се той с петте си жълти зъба, с които особено се гордееше.
Матилда го изгледа за миг и разбра, че е безсмислено да спори. Нямаше да й обърне внимание и щеше да свърши работата, когато намери за добре. Сетне се отправи към верандата. Слънцето се бе издигнало високо в небето и жегата бе станала непоносима. Реши да отмори няколко часа, а после да провери сметките. Докато майка й боледуваше, тя бе занемарила воденето им.
Матилда свали огромния бакърен казан от печката и наля вода в коритото. Парата се смеси със задушния въздух в кухнята, капки пот се стичаха в очите й, докато се мъчеше да вдигне казана. Не им обръщаше внимание. Мислите й бяха погълнати от счетоводните книги и от сметките, които не излизаха, независимо от опитите й да ги сложи в ред. Предишната нощ почти не бе мигнала и след като цяла сутрин наглежда работата на Гейбриъл по оградата, тя бе напълно изтощена.
Счетоводните книги лежаха отворени. Беше разбрала, че с парите от вълната едва ли ще могат да си върнат дълговете, че ще продължат да ги влачат и догодина и това й причини силно главоболие.
Ядът й се усилваше, докато натискаше с пръчка кожените панталони на Марвин в коритото.
— Ще трябва да следя какво харчи, както ми казваше мама — промърмори си тя. — Трябваше да скрия по-добре парите.
Панталоните се въртяха в мръсната вода, докато ги натискаше надолу. Очите й се навлажниха при мисълта колко несправедливо бе всичко. Двете с майка й се справяха много добре, дори бяха успели да спестят нещичко по време на войната, но баща й се върна и провали всичко. Като стисна здраво тежките работни дрехи, тя започна да ги търка енергично и изля върху им насъбрания яд и чувството на безсилие.