— С удоволствие, Поли. Благодаря ти за поканата.
Докато Енджи слагаше вътре масата, двамата мъже си допиваха бирите и гледаха към небето.
— Ако това те кара да се чувстваш по-малко нещастен, твойта Енджи и на мен ми е взела страха, Поли.
Романо го погледна и за пръв път, откакто Уеб го познаваше, на лицето му се изписа нещо като усмивка. Уеб наведе поглед към бирата си.
— Предполагам, че си разправил на всички в базата какви ги е дрънкало онова хлапе.
— Тц.
Уеб го погледна, изненадан.
— Защо?
— Защото знаех, че не е истина.
— Благодаря ти все пак.
— Познавам кога едно дете ме будалка. Моите поне го правят непрекъснато. Просто исках да те ядосам.
— Наистина не вярвам, че това дете е могло да ти наприказва всичко това, Поли. Ами че аз го спасих. Ако не бях там, сега щеше да има още една дупка в главата.
Романо го изгледа озадачен.
— Това дете нямаше дупка от куршум.
— Разбира се, че имаше, на лявата буза. Имаше и белег от нож на челото колкото малкия ми пръст.
Романо поклати глава.
— Виж какво, Уеб, аз бях с детето. Може би не му обърнах достатъчно внимание, но не бих пропуснал такова нещо. Знам как изглежда рана от куршум, аз самият имам една-две. И във всеки случай съм опукал достатъчно хора, за да мога да различа огнестрелна рана.
Уеб се изправи неподвижен на стола.
— Какъв беше цветът на кожата му?
— Какви ги дрънкаш, Уеб? Детето беше негърче, разбира се!
— Знам това, по дяволите! Искам да кажа, с по-светла кожа? Или с по-тъмна?
— По-скоро светла. Гладка като на бебе, без никакъв дефект. Честа дума, кълна ти се!
Уеб удари с юмрук облегалката за ръце на стола.
— Ах, неговата мамица!
Кевин Уестбрук — поне този, когото той познаваше — беше с шоколадово кафява кожа.
След като вечеря у Романо, Уеб навести Мики Кортес и чу същата история. Детето не било казало нищо съществено. Никой не познавал агента, дошъл да го отведе. И никакви дупки от куршуми по лицето му.
И така, някой бе подменил детето. Но кой? И защо?
11
Фред Уоткинс с облекчение излезе от колата си. Щатският прокурор бе прекарал още един дълъг и уморителен ден. Всяка сутрин той шофираше по час и половина от своето предградие в Северна Вирджиния до столицата и всяка вечер му бе нужно още толкова време, за да се прибере вкъщи. Петнайсет километра за деветдесет минути, поклати глава той. При това работата му за деня далеч не бе приключила. Макар да бе станал тази сутрин в четири и да бе работил десет часа непрекъснато, в малкия му домашен кабинет го чакаха още поне три часа над книжата. След като вечеряше и отделеше задължителното време за общуване със съпругата и децата си, Уоткинс щеше да подкара нощната смяна. Понастоящем той наблюдаваше всички дела за изнудване с висока обществена значимост в системата на Министерството на правосъдието, след като дълго време бе служил като скромен обществен обвинител на разни жалки отрепки и дребни гангстери.
Фред Уоткинс обичаше сегашната си работа и смяташе, че служи почтено на родината, за което получаваше нелошо възнаграждение. Макар работата да беше много, той често си казваше, че животът му се е развил добре. Големият му син отиваше в колеж още през тази есен, а след две години и по-малкият щеше да го последва. Двамата с жена му смятаха след това да пътуват по света, да посетят места, които бяха виждали само на картинките в туристическите брошури. Понякога си представяше, че ще може да си позволи преждевременно пенсиониране и да си докарва допълнителни доходи като хоноруван преподавател по право в университета на Вирджиния — същия, който бе завършил навремето. Двамата с мисис Уоткинс дори си мислеха един ден да се преместят за постоянно в Шарлотсвил, за да се отърват веднъж завинаги от кошмарните задръствания на Северна Вирджиния.
Уоткинс разтърка врата си с ръка и жадно вдиша чистия вечерен въздух. Двамата със съпругата му поне си правеха планове за бъдещето. Повечето от неговите колеги упорито отказваха да мислят по-далеч в перспектива от утре. Но за разлика от тях той беше практичен, разумен човек. Такъв беше в професията си на юрист, такъв беше и в личния си живот.
Той затвори вратата на колата си и тръгна по тротоара към къщата. Пътьом махна с ръка на съседката, която изкарваше своята кола от алеята към гаража. Кварталът им не беше лош, но скоро щяха да си търсят още по-добър. Откакто се бяха заселили тук преди три години, много неща се бяха променили.