Уеб затвори кутията и я тикна в един ъгъл. После извади мобилния телефон и набра кода на домашния си телефонен секретар. От инцидента в оня вътрешен двор не го напускаше едно странно усещане. Когато чу първото съобщение, се зарадва на бдителността си. Беше Деби Райнър; питаше го дали не би желал да прескочи на вечеря още същата вечер. Той веднага й се обади и потвърди. Деби бе гледала пресконференцията и филма.
— Никога не съм се съмнявала в теб, Уеб — каза му тя.
Той въздъхна дълбоко. Изведнъж животът му се стори много по-хубав.
Той извика на дисплея на телефона си желания номер. Вече минаваше пет, така че Клеър Даниълс едва ли щеше да е в кабинета си. Пръстът му се поколеба, преди да натисне бутона за избиране. После все пак й позвъни. Намери я в колата й на път за вкъщи.
— Ще те приема още утре сутринта — каза му тя. — Точно в девет.
— Да разбирам ли, че си решила всичките ми проблеми?
— Е, доста съм бърза, но не чак толкова. — Забележката й го накара да се усмихне. — Благодаря ти, че ми позволи да те поема като пациент. Знам, че всяка промяна е трудна.
— Промяната не е страшна, Клеър. Страшна е лудостта. Хайде, до утре в девет.
21
Вечерята с Деби Райнър и децата й протече много по-вяло, отколкото се бе надявал. Там беше и Каръл Гарсия заедно с едно от нейните деца. Насядаха около масата и заговориха на разни дребни, незначителни теми, избягвайки почти всичко, което имаше отношение към опустошения им живот. Когато Каръл и детето й се прекръстиха преди вечерята, Уеб си спомни какво бе казвал на Дани Гарсия преди всяка бойна задача. Но на глас каза само:
— Бихте ли ми подали картофите?
Членовете на ОБТ по правило не подтикваха съпругите си към участие в групи за взаимопомощ, понеже не искаха жените им да ги одумват в тяхно отсъствие. По време на тренировки и бойни задачи всеки оперативен агент разкриваше всякакви страни на характера и личността си, някои от които не особено приятни. Ако някой от тях неволно се изтървеше да каже нещо в семейството си, това щеше незабавно да се разнесе като клюка между жените, особено ако бяха добре организирани. Освен това те много държаха да спестят на съпругите си излишни тревоги в резултат от невярна информация, слухове и спекулации за местонахождението, мисията и съдбата на мъжете им или дори дали са живи или мъртви.
Децата седяха с наведени глави по местата си, ровеха отегчено в чиниите и очевидно предпочитаха да са където и да е, само не там. С Уеб — техния стар приятел, който си бе играл с тях като малки, бе ги носил на конче и им се бе радвал, докато растяха пред очите му — те се държаха, сякаш не го познаваха. Всички, дори седемгодишната дъщеричка на Деби Райнър, която бе влюбена в него от мига, в който се бе родила, изглеждаха облекчени, когато той се надигна и започна да се сбогува.
— Обаждай се! — каза Деби, като набързо го целуна по бузата. Каръл само му махна от безопасно разстояние, докато синът й се притискаше със стъклен поглед до широкия й ханш.
— Да, да, разбира се — отвърна Уеб. — Хайде, всичко хубаво. Благодаря за вечерята. Ако имате нужда от нещо, звъннете. — Той се качи във форда и потегли със съзнанието, че едва ли ще ги види някога повече. Време беше да продължи напред, това бе посланието на тази вечеря.
Точно в девет на следващата сутрин Уеб прекрачи прага на Клеър Даниълс. Първият, когото видя, беше д-р О’Банън.
— Уеб, радвам се да те видя. Искаш ли кафе?
— Знам къде е. Ще си налея сам, благодаря.
— Аз бях във Виетнам, знаеш. Не на фронта, аз и там служих като психиатър. Но съм срещал много хора. По време на битка стават такива неща, каквито не можеш даже да си въобразиш. Е, човек като теб сигурно ще заякне още повече от бойния стрес. Лекувал съм военнопленници, които ония мръсници от Виетконг бяха обработвали с психотропни средства. Какво ли не бяха преживели горките — физически и психически изтезания, карцер за най-малкото провинение, лишаване от всякаква морална и физическа опора. Ония контролираха дори съня им, казваха им в каква поза да лежат. Тъмничарите ги насъскваха един срещу друг в името на колектива, каквото и да означаваше това според тях. Разбира се, между нас, психиатрите, не е прието да си крадем един друг пациентите. Честно казано, постъпката на Клеър леко ме изненада. Сигурен съм обаче, че и тя мисли като мен: най-важното е интересът на пациента. Така че, ако някога решиш да се върнеш при мен, аз ще те приема. — Той потупа Уеб по рамото, удостои го с поглед, който би трябвало да бъде окуражаващ, и си влезе в кабинета.
След няколко минути Клеър подаде глава от своя кабинет, видя го и двамата заедно си направиха кафе. В това време от стаичката, където се помещаваха електрическите и телефонните табла на етажа, излезе униформен техник по поддръжката и си тръгна.