За дребни провинения той трябваше да седи свит в един ъгъл на кухнята, докато дядо му си пържеше салам, лук и картофи на печката. Миришеше много вкусно, по-вкусно от всичко, което сервираше корабният готвач. Той така и не разбра дали и вкусът на това ядене е по-добър — от него се искаше да седи в ъгъла, да чака и да гледа как дядо му се тъпче с пърженото, което димеше в чинията. Апетитната миризма се просмукваше навсякъде, а неговият стомах се свиваше от глад, устата му се пълнеше със слюнка.
Старият гълташе храната като ловно куче, прибрало се най-сетне в кучкарника, а очите му понякога се плъзваха, изпълнени с презрение, към момчето, свито в ъгъла. Когато свършеше, избърсваше чинията с къшей ръжен хляб. После вадеше моряшкия си нож и започваше да реже още едри късове от хляба. Вземаше от шкафа консерва кучешка храна и я обръщаше в една купа, като смесваше хляба и месото. После поставяше купата пред момчето.
— Ти си син на кучка. Не заслужаваш нищо повече, докато не се научиш да се държиш като човек. Имал съм кучета, които се учеха по-бързо от теб. Аз съм твоят господар и ти ще живееш така, както аз ти наредя.
Треперещо от страх, момчето бе принуждавано да застава на четири крака и да яде храната, без да я докосва с ръце. И на това се бе научил с цената на страдания. Всеки път, когато вдигнеше ръка от пода и я протегнеше към купата, дядото го риташе, в ребрата с подкованите си обувки. Този урок момчето усвои доста лесно.
Ако прегрешението му беше дребно, му се позволяваше да спи на походното легло в коридора, който свързваше спалнята на дядо му с мръсната баня, в която имаше само студена вода. Ако се окажеше, че не е достоен за такъв лукс, трябваше да спи на пода в кухнята, върху мръсното одеяло, което още пазеше миризмата на последното куче на дядо му — бултериер, който през последните дни от живота си бе страдал от неспособност да задържа урина. Свит на топка, той често бе прекалено уплашен, за да заспи — демоните на уплахата го поддържаха в състояние на тревожна напрегнатост.
Ако неволните му грехове се окажеха по-сериозни, той трябваше да прекара нощта прав — в един ъгъл на спалнята на дядо си, а тесният лъч на една 150-ватова крушка бе насочен право в лицето му. Светлината, която осветяваше цялата стая, явно не смущаваше дядо му, който цяла нощ хъркаше като шопар. Но ако момчето се отпуснеше изтощено на колене или се облегнеше на стената и заспеше, някакво шесто чувство неминуемо караше стария човек да се буди. След като това се случи няколко пъти, момчето се научи да не се оставя да заспи. Би понесъл всичко, за да не се повтори онази адска болка в слабините.
Ако пък бе обвинен в предумишлено злодеяние, ако някаква негова детска игра бе нарушила протокола на поведение, който бе длъжен да разбира, тогава наказанието беше още по-лошо. Трябваше да застане прав в тоалетната чиния. Гол и треперещ, той се опитваше да заеме положение, от което мускулите на краката да не го болят толкова много. Дядо му влизаше в тоалетната, сякаш момчето бе невидимо, разкопчаваше панталоните си и изпразваше мехура си в миризлива, гореща струя върху краката му. Изтръскваше се, закопчаваше се и излизаше, но никога не пускаше водата след себе си. Момчето балансираше мъчително, стъпило с единия си подгизнал крак на дъното на чинията, а с другия — на наклонената порцеланова стена.
Когато това се случи за първи път, той едва не повърна. Мислеше, че не може да стане по-лошо. Но, разбира се, се оказа, че не е прав. Следващия път, когато дядо му влезе в тоалетната, седна на чинията с очевидно намерение. Детето стоеше, притиснато към стената, а острата миризма го караше да се дави. Дядо му продължаваше да се държи, сякаш той е незабележим като привидение. Когато свърши, се избърса и излезе, като остави момчето сред мръсотията. Беше ясно какво иска да му каже — че за него той няма никаква стойност.
На сутринта дядо му влизаше в банята, пълнеше ваната със студена вода, сетне, все така без да забелязва момчето, най-сетне почистваше тоалетната. После, сякаш виждаше внука си за първи път, му заповядваше да се почисти от мръсотията, хващаше го и го хвърляше във ваната.
Нищо чудно, че щом се научи да брои, той всеки път броеше часовете до мига, когато щяха да се качат обратно на кораба. Никога не оставаха на сушата в продължение на повече от три дни, но когато дядо му бе недоволен от него, тези три дни му се струваха дълги като три отделни живота, изпълнени с унижения, страдания и мъки. Въпреки това той никога не се оплака на някой от екипажа. Не съзнаваше, че има от какво да се оплаква. Изолиран от живота на останалите хора, той предполагаше, че и те живеят като него.