— Това си го измисли — заяви той, взе една гъба и я сдъвка.
— Де да бях. Между другото, телефонът звънеше точно когато влизах, но бях натоварена с пазарските торби и реших да оставя който звъни да се запише на секретаря.
— Ще проверя. Какво има за вечеря? — попита той, докато отиваше към кабинета си, малка стаичка в предната част на къщата.
— Malaie con latte с пържени зеленчуци — подвикна Френсиз след него. — Което ще рече „свинско, варено в мляко“.
— Звучи интересно — извика той в отговор и натисна копчето, за да изслуша записа. Разнесе се продължителен сигнал. После той чу таса й.
— Здравей, Тони — последва дълъг интервал. Тя очевидно се колебаеше. Бяха изминала две години, през които между тях цареше почти пълно мълчание. Свързваха ги единствено неколкократните поредици от писма по електронната поща. Но само тези четири кратки срички бяха достатъчни да пробият бронята, която той бе изградил около чувствата си.
— Обажда се Карол. — Още шест срички, този път напълно ненужни. Би разпознал гласа й сред ураган от смущения по линията. Сигурно беше чула новините за Ванс.
— Трябва да говоря с теб — продължи тя, вече по-уверено. Значи поводът беше професионален, не личен. — Възложиха ми задача, за която имам нужда от твоята помощ.
Стомахът му натежа, сякаш беше пълен с олово. Защо й трябваше да му причинява това? Знаеше добре причините, поради които той бе обърнал гръб на профилирането. Тъкмо тя би трябвало да проявява най-много разбиране.
— Няма нищо общо с профилиране — допълни Карол. Говореше припряно в желанието си да поправи вероятното погрешно предположение, което той бе направил незабавно.
— Става дума за мен. Трябва да свърша нещо, а не знам как да го направя. Надявам се ти да ми помогнеш. Бих пратила мейл, но ми се струва, че ще обясня нещата по-лесно, ако разговаряме. Можеш ли да ми се обадиш? Моля те. Благодаря.
Тони стоеше неподвижен и се взираше през прозореца в безизразните фасади на къщите от другата страна на улицата. Всъщност така и не бе успял да повярва, че Карол е останала в миналото му.
— Искаш ли чаша вино? — гласът на Френсиз, долетял от кухнята, прекъсна унеса му.
Той отиде при нея и каза:
— Аз ще налея.
После мина зад нея и се упъти към хладилника.
— Кой беше? — попита Френсиз между другото — по-скоро от учтивост, отколкото от интерес.
— Колега от предишната ми работа — Тони се зае да отваря бутилката и да налива вино в чашите, като криеше лицето си. После се прокашля. — Карол Джордан. Инспектор от полицията.
Френсиз се смръщи угрижено.
— Не беше ли тя…
— Същата, с която работих в двата случая с преследването на серийни убийци. Да, тя е.
Тонът му подсказваше, че няма да приеме да разговаря на тази тема. Тя знаеше историята в най-общи линии и винаги бе предполагала, че между него и някогашната му партньорка съществува нещо недоизказано. Сега, най-сетне, беше може би време да разрови костите на миналото и да види какво ще излезе.
— Били сте много близки, нали? — настоя тя.
— Работата по такива случаи винаги сближава колегите, докато трае следствието. Имате обща цел. Но после даже ви е неприятно да се събирате, защото така си припомняте неща, които бихте искали да изтриете от паметта си.
Отговорът му не издаваше нищо.
— Заради онова копеле Ванс ли се обажда? — попита Френсиз, съзнавайки, че той се опитва да я отклони от темата.
Тони остави чашата си до дъската за рязане.
— И ти ли знаеш?
— Нали казаха по новините.
— Но когато влязох, не го спомена.
Френсиз отпи от студеното сухо вино.
— Това е твоя работа, Тони. Мислех, че сам ще заговориш, когато пожелаеш. Ако сам не отвориш темата, значи не желаеш да разговаряме за това.
Той се усмихна накриво.
— Като че ли ти си единствената жена сред познатите ми, лишена от гена на любопитството.
— О, и аз съм любопитна, и то много. Но знам, че проявата на излишно любопитство е най-сигурният начин да провалиш една връзка.
Намекът за нейния провалил се брак беше доста смътен, също както малкото думи, с които Тони нарядко споменаваше бившата си работа на профайлър, но той разбра идеята.