Тогава за първи път усети вкуса на силата — лукс, опияняващ като докосване на коприна до кожата, топлещ като бренди, което се стича в гърлото. Беше успял да открие една незабележима искрица сила, която бе оцеляла въпреки постоянните, брутални унижения, на които го подлагаше дядо му, и я беше подхранвал с подпалките на фантазията, а сетне и с по-силното гориво на омразата и отвращението от самия себе си, докато от искрицата лумна огън, който го подтикна към действие. Най-сетне бе успял да покаже на дъртия садист кой от двамата е истински мъж.
Не бе изпитал угризения, нито веднага след случилото се, нито по-късно, когато вниманието се отклони от смъртта на дядо му и премина към клюките на моряците от речните кораби. Мисълта за това, което бе сторил, го караше да се чувства лек, така, както не се бе чувствал никога досега. У него се разгоря страстно желание да си достави още такива усещания, но нямаше представа как да го задоволи.
Колкото и да бе невероятно, той намери отговора на погребението, на което за щастие присъстваха много малко хора. Старецът бе работил на корабите през целия си живот, но не притежаваше способността да се сприятелява с хората. Никой не го чувстваше толкова близък, че да си зареже товара и да отиде да му окаже последна почит на службата в крематориума. Новият собственик на „Вилхелмина Розен“ разпозна в присъстващите няколко пенсионирани моряци и шкипери, които явно разполагаха с излишък от свободно време.
Но когато те заизлизаха един по един след кратката и безлична служба, един възрастен човек, когото не бе виждал никога досега, го дръпна за ръкава.
— Познавахме се с вашия дядо — каза той. — Да пийнем нещо, аз черпя.
Той не знаеше какво казват хората, за да се измъкнат от нежелани социални контакти. Толкова рядко му се беше случвало да го канят някъде, че такива познания не му бяха необходими досега. Затова каза:
— Добре — и последва непознатия. Двамата излязоха от неприветливата мемориална зала.
— Имате ли кола? — попита възрастният човек. — Дойдох до тук с такси.
Той кимна и го поведе към стария форд на дядо си. Имаше намерение да смени колата веднага след като адвокатите му съобщяха, че има правото да разполага с парите на стария. Когато седнаха в колата, непознатият му посочи някакъв път, който излизаше извън града. Накрая се озоваха в едно ханче на някакъв кръстопът. Старецът взе две бири и му посочи да седне отвън, в градината.
Седнаха в един закътан ъгъл. Воднистата светлина на слабите слънчеви лъчи топлеше едва-едва, но все пак можеше да се седи и навън.
— Казвам се Хайнрих Холц — думите бяха съпроводени с въпросителен поглед. — Говорил ли е някога за мен? За Хайни?
Той поклати глава.
— Не, никога.
Холц въздъхна полека.
— Не мога да твърдя, че съм учуден. Общите ни спомени не са нещо, за което човек обича да говори.
Той отпи предпазливо от бирата, като човек, който пие рядко.
Който и да бе Холц, очевидно не бе част от света на речното търговско корабоплаване. Беше дребен, съсухрен човечец, тесните му рамене бяха постоянно приведени напред, сякаш го брулеше студен вятър. Воднистите му сиви очи се криеха в същински гнезда от бръчици, проявяваше склонност да гледа събеседника си изкосо, а не право в очите.
— Как се запознахте с дядо ми? — попита той.
Отговорът, и разказът, който последва, промениха целия му живот. Най-сетне му стана ясно защо детството му бе превърнато в ад. Но тогава у него се надигна гняв, а не желание да прости. Най-сетне видя светлината. Най-сетне имаше мисия, и ако я осъществеше, щеше да разбие ледената прегръдка на страха, която го парализираше от толкова време и го лишаваше от всичко, което другите хора считаха, че притежават по право.
Онази нощ в Хайделберг беше просто следващия етап на целия проект. Беше планирал всичко много старателно, и тъй като все още бе на свобода, очевидно не бе направил значителни грешки. Но от онази първа екзекуция успя да научи много, имаше едно-две неща, които щеше да върши по друг начин занапред.
Плановете му обхващаха дълъг период от бъдещето.
Той включи малкия кран, с който вдигаше лъскавия си фолксваген голф от задната палуба на „Вилхелмина Розен“ и го сваляше на дока. После провери дали е поставил в чантата всичко, от което имаше нужда: бележник, химикалка, скалпел, резервни остриета, лепенки, тънък канап и фуния. Там беше и малкото бурканче формалин със здраво затегнато капаче. Всичко на място, всичко както трябва. Той погледна часовника си. Имаше достатъчно време да стигне до Лайден, без да закъснява за срещата. Пъхна клетъчния телефон в джоба на якето си и започна да прикрепва колата към лебедката.