На път към къщата му двамата не говориха за нищо важно, коментираха повърхностно живота в малкото градче. Къщата изглеждаше до голяма степен така, както си я беше представяла Карол. Каквото и да означаваше тази жена за Тони, тя не бе успяла да остави отпечатък от личността си тук. Тя разпозна повечето мебели, картините по стените, книгите, наредени на рафтовете по стените. „Дори телефонът“, каза си тя и потръпна, нападната от спомени.
— Изглежда си успял да се подредиш — бяха единствените й думи.
Той сви рамене.
— Не ме бива много да подреждам къща. Минах навсякъде с една кофа бяла боя, после внесох моите вехтории. За щастие по-голямата част се оказаха подходящи.
Когато най-сетне се разположиха в кабинета с чашите кафе, напрежението започна полека-лека да се изпарява, и някогашната непринуденост, която ги свързваше, започна да взема връх. Така че докато Тони четеше инструкциите, които Морган й беше пратил по куриер тази сутрин, Карол се сви в изтърбушеното кресло и започна да разглежда безразборно натрупаните списания — от „Ню Сайънтист“ до „Мари Клер“. Спомни си с нежност, че Тони винаги четеше най-разнообразни и невероятно различни неща. Тя неминуемо успяваше да си намери нещо за четене, когато се озовеше в дома му.
Докато четеше, Тони от време на време си записваше по нещо в бележник, поставен на страничната облегалка на креслото. Понякога се смръщваше, понякога устните му трепваха в беззвучен въпрос. Текстът на инструкциите беше дълъг и той четеше бавно и внимателно, понякога прелистваше обратно към началото и се връщаше назад, след като стигна края. Най-сетне вдигна очи от листовете.
— Трябва да си призная, че съм озадачен — заяви той.
— От какво по-точно?
— От факта, че карат теб да се занимаваш с такова нещо. Това няма никаква връзка с досегашния ти опит.
— Така си казах и аз. Предположих, че в опита и уменията ми има нещо, което компенсира липсата на всякакъв опит в работата под прикритие.
Тони отметна косата от челото си с добре познатия й жест.
— Същото бих предположил и аз. Сам по себе си текстът на инструкцията е съвсем ясен. Вземаш наркотика от въпросния дилър, разменяш стоката срещу пари и се връщаш при първата връзка. Разбира се, предполагам, че ще ти създадат умишлени затруднения. Иначе в цялата работа не би имало никакъв смисъл.
— Предполага се, че това е някакъв тест на способностите ми, така че е редно да очаквам неочакваното — Карол пусна на пода списанието, което четеше, и подви крака под себе си. — И така, как да го изиграя?
Тони хвърли поглед към бележките си.
— Задачата има два аспекта — практически и психологически. Ти как си я представяш?
— Практическата страна е лесна. Имам четири дни да се подготвя. Знам адреса, от който трябва да взема парите, познат ми е районът, където трябва да се осъществи размяната. Смятам да проверя къщата, където ще трябва да отида за парите. После трябва да разуча всички възможни маршрути между точка А и точка Б, докато ги опозная като собствения си дом. Трябва да мога да реагирам на всякакви неочаквани промени на условията, значи трябва да познавам терена, до съвършенство, за да съобразявам бързо. Трябва да преценя и как ще съм облечена и как да променя външния си вид така, че да заблудя всеки, който би могъл да ме наблюдава.
Той кимна одобрително.
— Но разбира се, някои елементи на практическата страна са функции на психологическата.
— Точно тук не съм добре ориентирана. Затова дойдох, за да попитам оракула за съвет — Карол се поклони присмехулно.
Неговата усмивка също съдържаше самоирония.
— Ще ми се студентите да проявяваха същото уважение към познанията ми.
— Не са те виждали в действие. Ако бяха, щяха да запеят друга песен.
Устните му се свиха така, че се превърнаха в едва забележима черта. Тя забеляза в очите му сянка, която досега не съществуваше.
— Да, разбира се — отвърна той след кратко мълчание. — Запишете се на моята обиколка, за да видите някои кръгове на ада, които Данте никога не би могъл да си представи.