Но Марейке знаеше, че сънят няма да дойде скоро. Наля си чаша вино и седна пред компютъра. Преди няколко месеца се беше абонирала за онлайн сайт за размяна на информация между хомосексуални полицейски служители. Не че в Холандия имаше някакъв проблем да бъде хомосексуална и полицейски служител, а и тя не обичаше да се държи като обитател на гето. Но понякога й беше от полза да общува с хора като нея, и чрез този сайт бе установила контакти с други полицейски служители, чиито възгледи подчертано хармонираха с нейните. Нещо повече, беше установила много близък контакт с една служителка на немската полиция. Петра Бекер беше следовател в берлинската криминална полиция и също като Марейке заемаше прекалено висок чин, за да общува свойски с подчинените си. Също както при нея, и предишните връзки на Петра се бяха разпаднали заради кариерата. Първоначално и двете се държаха предпазливо, излизаха от сайта в отделен чатрум, за да разговарят по-открито за мислите и преживяванията си. И двете съзнаваха, че си допадат, но и двете не прибързваха с настоявания за среща, за да не разрушат това, което толкова ценяха.
Затова бяха развили навика няколко вечери седмично да прекарват около час във виртуално общуване. Нямаха предварителна уговорка за тази вечер, но Марейке знаеше, че ако Петра е у дома и не спи, е влязла в общия чатрум на сайта и смяташе да я отдели от общия разговор.
Отвори сайта и натисна иконката „чат“. Имаше списък с темите на общите дискусии, и тя влезе право във форума за дебати — място, където участниците обсъждаха тенденциите в полицейската дейност и начина, по който тя се отразяваше на конкретната им работа. Петима или шестима участваха в разгорещена дискусия на тема „работа под прикритие“, но Петра не беше сред тях. Марейке излезе и влезе в страницата за обсъждане на хомосексуални проблеми. Този път имаше късмет, Петра беше една от трите жени, които коментираха един скорошен случай на датската полиция — предполагаемо изнасилване на жена с хомосексуални наклонности, но когато видя името на Марейке, напусна разговора и двете се преместиха в самостоятелен чатрум, за да могат да разговарят, без някой да чете репликите им.
Петра: Здравей, мила. Как си тази вечер?
Марейке: Току-що влизам. Днес започнахме работа по едно убийство.
П.: Това никога не е удоволствие.
М.: Не е, а това е особено гаден случай.
П.: Домашно насилие? Улично сбиване?
М.: Нито едно от двете. Убийство от най-лошия вид. Ритуално, предумишлено, никакви заподозрени. Очевидно поводът е личен, но не съществува лична връзка, ако разбираш какво имам предвид.
П.: А жертвата?
М.: Професор от университета в Лайден. Питер Де Гроот. Чистачката открила тялото. Намираше се в кабинета в собствения си дом, разпънат гол върху бюрото. Убиецът го е удавил, като е пъхнал фуния или тръба в гърлото му и наливал вътре вода.
П.: Много гнусно. Да не е от онези учени, които правят експерименти с животни?
М.: Работел е в областта на експерименталната психология. Не знам подробности за работата му. Но не мисля, че има нещо общо със защитниците на правата на животните. Мисля, че омразата на убиеца е била по-лична. Има и нещо друго. Който и да е той, не се е ограничил с убийството. Гаврил се е с трупа.
П: Нещо сексуално?
М.: И да, и не. Убиецът не е засегнал половите органи, а е скалпирал окосмената част. Никога не съм виждала такова нещо. Стори ми се по-ужасно, отколкото ако беше кастриран. Това би имало някакъв смисъл, би било по-типично за убийство със сексуална мотивация.
П.: Знаеш ли, това ми напомня нещо. Някакъв бюлетин, който преглеждах скоро. Не наш, доколкото си спомням, беше молба за помощ от друго място.
М.: Искаш да кажеш, че е имало подобен случай в Германия?
П.: Не мога да кажа нищо със сигурност, но нещо ми се върти в главата. Ще преровя компютрите, когато отида на работа.
М.: Просто не те заслужавам, нали?
П.: Да, заслужаваш нещо много по-добро. А сега, като приключихме с работата, да минем ли на лични теми?
Марейке се усмихна. Петра й беше припомнила, че в този живот има и други неща, освен убийствата. Най-сетне имаше вероятност да намери път към съня.
Глава 10
„Вилхелмина Розен“ газеше необичайно високо. Тази сутрин се беше освободила от товара, но в корабната агенция нещо се беше объркало, та новата стока не можа да бъде натоварена още същия ден и остана за следващия. Това не го безпокоеше особено. Когато потеглеха обратно, сигурно щеше да успее да навакса изгубения ден, дори да се наложеше да нарушат правилата за продължителността на вахтите. А и екипажът беше доволен. Нямаше да започнат да се оплакват от възможността да прекарат една нощ в Ротердам, защото закъснението нямаше да се отрази на заплащането им.