Выбрать главу

Когато остана сам в каютата си, той отключи малкия сандък с месингов обков, който някога бе принадлежал на дядо му, и започна да разглежда съдържанието му. В двата буркана някога бе имало кисели краставички, но сега съдържанието им беше ужасяващо. Съхранени във формалин, които бе откраднал от едно погребално бюро, късовете кожа бяха изгубили естествения си цвят и бяха бледи като консервирана риба тон. Частите от мускули бяха по-тъмни и се открояваха на бледия фон, подчертавайки приликата с рибен стек на скара. Космите си бяха останали накъдрени, но бяха станали сивкави като на зле направена перука. И все пак не можеше да има никакво съмнение какво вижда пред себе си.

Когато за първи път започна да фантазира за това, разбра, че ще има нужда от нещо, което да му напомня какво е извършил. Беше чел книги за убийци, които изрязвали гърди и полови органи, съхранявали кожа от жертвите си, която поставяли върху себе си, но това не му се струваше подходящо — бяха все неща, правени от луди и перверзни типове, а неговият мотив беше далеч по-възвишен. Но все пак имаше нужда от нещо, което да има значение единствено за него.

Започна да си припомня униженията, претърпени от стария. Бяха се запечатали до съвършенство в паметта му. Дори постоянно повтарящите се мъчения не бяха се смесили в неясна обща картина. Всяка подробност от всяко унижение се открояваше ясно и точно. Какво можеше да вземе, за да поддържа целеустремеността си и да не забравя смисъла на това, което правеше?

Тогава си спомни за бръсненето. Беше се случило малко след дванайсетия му рожден ден, на който не бе получил нито поздравителни картички, нито подаръци. Знаеше, че е рожденият му ден, само защото преди няколко месеца бе видял случайно акта си за раждане, когато старият се ровеше из някакви документи. До този момент нямаше дори дата в годината, която да нарече своя. Никога не бе получавал картички за рожден ден, да не говорим пък за торти, подаръци и празненства. Пък и кого би могъл да покани на рождения си ден? Нямаше приятели, нямаше и роднини, освен дядо си. Доколкото му бе известно, единствено членовете на екипажа на „Вилхелмина Розен“ знаеха името му.

Знаеше, че е роден през есента, защото всяка година заедно с листопада гневните проповеди на стареца се променяха. Вместо да казва „Вече си на осем години, а се държиш като бебе“, старият ръмжеше: „На девет години си, и е крайно време да се научиш да поемаш отговорност“.

Когато стана на дванайсет, започна да забелязва промените в себе си. Беше станал по-висок, раменете му едва не пукаха работните му ризи по шевовете. Гласът му постоянно се менеше, ту тънък, ту плътен, като че ли беше обсебен от демон. Между краката му израснаха къси, тъмни косми. Той го очакваше — беше живял достатъчно дълго в постоянна близост с трима възрастни мъже, и можеше да предположи, че рано или късно тялото му ще заприлича на тяхното. Но в действителност за него това се превърна в още една причина за тревога. Обръщаше гръб на детството, без да има представа как някога ще се превърне в мъж.

Дядо му също беше забелязал промените. Трудно бе да си представи човек, че ще намери начин да се държи още по-жестоко, но тези промени като че ли му помогнаха да намира нови поводи за унижение. Ужасът достигна нови висоти, когато една сутрин, докато приставаха в Хамбург, едно от въжетата се скъса. Не беше по ничия вина, но старецът реши, че някой трябва да плати за тази неприятност.

Когато се прибраха в жилището си, той нареди на момчето да се съблече. Детето стоеше треперещо насред кухнята и се чудеше кое от познатите мъчения го очаква, докато дядо му беснееше в банята, ругаеше и го обсипваше с обиди. Когато старецът се върна, носеше наточения си бръснач — отвореното острие блестеше като сребро на мътната следобедна светлина. Ужасът се надигна в гърлото му, горчив като жлъчка. Убеден, че дядо му най-малкото ще го кастрира, той се нахвърли върху него с вдигнати юмруци, в отчаян опит да избегне това, което предстоеше.

Така и не успя да забележи юмрука, който го улучи в слепоочието със силата на чук. Усети за миг страшна болка, после загуби съзнание. Когато отново отвори очи, беше тъмно. Беше повърнал и струята се беше спекла по бузата му, а изгарящата болка в слабините го изплаши така, че не обърна внимание на пулсиращото главоболие. Лежа дълго така, сгърчен на студения линолеум, и не смееше да провери с ръце, за да не се натъкне на това, от което се боеше.