Най-сетне се осмели. Пръстите му се плъзнаха надолу по корема, плахо и бавно. Първо напипа студената, гладка кожа на корема си. После, точно над срамната кост, пръстите му почувстваха рязка промяна, а острата болка, която го прониза, почти му взе дъха. Той стисна зъби и се подпря на лакът. Беше прекалено тъмно, за да види каквото и да било и той реши да рискува и да запали лампата. Това можеше да му причини нови неприятности, но мисълта, че не може да разбере какво му е било сторено, беше по-непоносима.
Движението му причини няколко различни болки, от които едва не се разплака, но успя да се изправи на колене. Постоя така, докато замайването и гаденето отминаха, после се хвана за масата, изправи се на крака и измина, залитайки, няколкото стъпки до ключа на кухненската лампа. Подпря се на стената и натисна копчето с треперещи пръсти. Мътна жълтеникава светлина обля мизерната стая и той събра сили да погледне надолу.
Кожата около гениталиите му беше червена и разранена. Окосмяването беше обръснато до дъно, а бръсначът беше смъквал и най-горния слой кожа. Там, където острието беше минавало най-дълбоко, се виждаха капчици кръв, но болката се дължеше най-вече на жестокото остъргване на тънката кожа. Чувстваше се по-скоро одран, отколкото обръснат. Това беше сторено, за да му се напомни още веднъж, че няма право да се мисли за мъж. Тогава изпита омраза към самия себе си, презрение, което се надигна като черна вълна и го погълна.
Сега, когато си спомняше онзи ден, той съзнаваше, че паническата му съпротива отбеляза рязка промяна в отношенията с дядо му. Оттогава старият като че ли не изпитваше вече желание да го подлага на физически мъчения. Започна да се държи настрани, и се ограничаваше само да го ругае, но и тези ругатни все още можеха да докарат момчето до състояние на страх и безпомощност. Тогава беше мислил да избяга, но къде би могъл да отиде? „Вилхелмина Розен“ беше целият му свят, и той не беше убеден, че ще оцелее другаде. Постепенно, след като навърши двайсет години, започна да разбира, че има и други начини да спечели свободата си. Процесът беше бавен и мъчителен, но най-сетне той бе спечелил.
Но тази победа не му беше достатъчна. Той разбираше това още преди Хайнрих Холц да му разкаже своята история в онази бирария. Това, което му даде разказът на Холц, беше идеята как най-сетне да се върне към себе си. Беше му дал идея как да стане мъж.
Той взе едно от бурканчетата и го поразклати, наблюдавайки как съдържанието му изпълнява вътре зловещия си танц. Усмихна се и започна да разкопчава джинсите си.
Тадеуш Радецки беше прекалено умен, за да бъде обикновен шеф на банда. Беше си изградил напълно законна търговска империя — верига от видеотеки, която не само му осигуряваше значителен легален доход, за да поддържа нормални отношения с данъчните власти, но и осигуряваше достатъчно пролуки в счетоводните операции, така че през нея се изпираха доста сериозни суми. Ако някоя от конкурентните фирми се добереше до счетоводните книги на фирмата му, шефовете сигурно щяха да се удивят как е успял да се задържи с толкова високи наемни цени, а можеха дори да уволнят хората от собствените си отдели по маркетинг. Но нищо такова не би могло да се случи. Освен това Тадеуш много внимаваше всичко в неговия бизнес да бъде безукорно от гледна точка на закона. В неговите заемни пунктове никой не би могъл да открие порно и наркотици под тезгяха. Тези неща също бяха негова стока, но те не се продаваха в търговската верига на официалния му бизнес.
Днес следобед бе отишъл да провери как вървят нещата в централния магазин от веригата, на Курфюрстендам — там не само даваха касети под наем, но и ги продаваха. Искаше да види как изглежда магазинът, след като бе обновен по проект на един от най-прочутите специалисти по вътрешна архитектура, и остана наистина впечатлен. Интериорът се отличаваше с изчистени линии, меко осветление и малък бар в средата на залата — резултатът беше идеалната атмосфера, подканваща клиентите да прекарат тук доста време, да се поровят и да пазаруват.
След като обиколиха магазина, управителят го заведе в кабинета си, за да пийнат по чаша вино и да отпразнуват обновяването. Когато влязоха, по телевизията излъчваха новини. Репортерът стоеше на някаква улица, която Тадеуш разпозна веднага — беше Фризенщрасе в Кройцберг. Зад него се виждаше четириетажната сграда, където се помещаваше предварителният арест. Тадеуш не бе припарвал там по никакъв повод — познаваше улицата, защото на нея се намираше и една книжарница, откъдето си купуваше криминални романи.