Лицето на Тадеуш изгуби всякакъв цвят. Сенките и мекото осветление в стаята му придаваха ужасяващ вид.
— Безчувствено копеле — изръмжа той. — Не си въобразявай, че ще отклониш вниманието ми от този гаф, като ми напомняш за Катерина.
Красич отвърна лице и се намръщи.
— Нямах нищо подобно предвид. Просто исках да кажа, че нямах време да организирам убийство, което да прилича на злополука. И тогава си казах, че щом убийството ще си прилича на убийство, да направя така, че то да има личен характер, да не изглежда свързано с нечии търговски интереси. Затова уредих Марлене да свърши мръсната работа. Марлене работи за нас, пласира стока от две години, но самата тя не се друса. И е достатъчно интелигентна, за да изиграе ролята на отчаяната приятелка, полупобъркана от скръб. Ще се отърве с незначителна присъда, и няма начин да ни натопи. Има шестгодишна дъщеря, за която й обещах да се погрижа. Познава ме достатъчно добре, за да разбере какво означава това. Изпусне ли дори само една дума, наистина ще се погрижа за детето, но не така, както тя би искала. Шефе, това беше единственият начин. Налагаше се работата да бъде свършена, и то да бъде свършена точно така — Красич не се опитваше да убеждава, тонът му беше категоричен.
Тадеуш го изгледа ядосано.
— Нещата се развиват все по-зле — каза той кисело. — Идеята беше цялата история да се разнесе, а вместо това сега ще огледат цялото житие-битие на Камал под микроскоп.
— Не, шефе, не си прав. Ще се занимават предимно с Марлене. Преди края на процеса тя ще се е превърнала с наша помощ в героиня, която е прочистила града от една напаст — някакъв гаден дилър на наркотици. Казах ти вече, тя не се друса. Както и да проверяват миналото й, няма на какво да се натъкнат. Ще уредим един куп свидетели, които могат да я накарат да изглежда в очите на хората като майка Тереза. Снимки на тъжното шестгодишно момиченце, материали по вестниците как се е опитвала да излекува приятеля си от зависимостта. Освен това сега, когато видяха как се оправихме с Камал, никой друг няма да посмее да пропее пред полицията. Вярвай ми, Таджо, така е най-добре.
— Да се надяваме, Дарко. Защото ако нещата се объркат, ще знам кого да обвинявам за това.
Глава 11
Когато излезе от аудиторията, Тони хвърли поглед към часовника на стената. Беше единайсет и пет. Карол вече бе започнала с изпълнението на задачата си. Замисли се къде ли е тя в момента и какво прави, как ли се чувства. Посещението й го бе развълнувало повече, отколкото бе склонен да си признае. Беше разбъркала чувствата му не само на ниво лични отношения — той беше очаквал това и бе направил всичко по силите си да се предпази от добре познатите му силни подводни течения, които винаги се криеха под тихата повърхност на всяка тяхна среща.
Това, което не беше предвидил, бе, че тя ще го смути и на професионално ниво. Удоволствието, което изпита, докато двамата подготвяха предстоящата й задача, му подейства като студен душ. Тази работа оживи възприятията му така, както никакво общуване със студенти не би могло да постигне. Припомни му, че в университета ползва половината от работния си потенциал — нещо, което беше може би подходящо за един период на възстановяване от това, което сблъсъкът с Джако Ванс му бе причинил, но не беше начин да прекара остатъка от живота си. Ако бе имал нужда от нов подтик, той току-що му бе паднал от небето.
Винаги се беше боял от този момент. Дълбоко в себе си знаеше, че зовът на работата, която умееше да върши най-добре, ще достигне до ушите му като песен на сирена и щеше да го изтръгне от сънливото съществувание, което си бе избрал. Беше направил всичко възможно, за да се предпази от този момент. Но съчетанието от новината, че Джако Ванс обжалва присъдата си и завръщането на Карол Джордан срина укрепленията му.
Нещата се бяха променили от времето, когато бе за последен път на фронтовата линия. Спокойно, без много шум, вътрешно министерство беше замразило програмата за ползване на професионални психолози като консултанти при разследване на серийни убийства. Шумът, който предишната им политика вдигна в медиите, им бе причинил прекалено много напрегнати моменти, за да искат да продължават по същия начин. Не всички психолози разполагаха с таланта на Тони; малцина умееха да си държат езика зад зъбите като него. Въпреки че все още имаше шепа експерти на разположение, към които се обръщаха в определени случаи, полицията се бе заела да разработва собствените си ресурси в Националния факултет по криминални разследвания в Брамсхил, без да дава гласност на инициативата. Сега вече съществуваше новата порода криминален аналитик — полицейски служители, получили внушителна специална подготовка в областта на психологията, както и в областта на компютърния анализ. Също като ФБР и Канадската полиция, във външно министерство бяха решили, че е по-добре да разчитат на специално подготвени свои служители, вместо да прибягват до невинаги подходящите умения на клинични психолози и учени, които в крайна сметка нямаха опит в залавянето на престъпници. Така че в известен смисъл за Тони вече нямаше поле, в което да върши това, което по своя преценка умееше най-добре. А и след последните паметни събития никой политик не би приел той да участва в обучението на кадрите или в по-нататъшното развитие на новата стратегия.