— Къде трябва да го предам?
Гари седна на страничната облегалка на дивана и смукна дълбоко от цигарата. Карол огледа слабото му лице и започна по обичая си да запаметява чертите му — за всеки случай. Тънък, дълъг нос, хлътнали страни, дълбоко поставени кафяви очи. Гладка сребърна халка на дясната вежда. Издадена челюст, подчертана обратна захапка.
— Има едно кафе на „Дийн Стрийт“ — каза той. — Казва се „Дамокъл“. Човекът, с когото трябва да се срещнеш, ще те чака на масата в ъгъла, седнал с гръб към тоалетните. Даваш пакета, той ти дава парите. Ти връщаш парите тук и ми ги даваш. Ясно ли е?
— Как ще разбера дали наистина е този, който ми трябва? Искам да кажа, масата може да е заета.
Гари подбели очи.
— Ще чете списание „Q“ и ще пуши „Житан“. Това достатъчно ли е? Или искаш и обиколката на горната част на бедрото му?
— Едно описание би било от полза.
— Мечтай си.
— Някакво име?
Кривата усмивка на Гари разкри равни, но пожълтели зъби.
— Ей сега ще ти го кажа. Виж какво, я върви да си свършиш работата. Трябва да се върнеш тук преди два следобед.
Карол пъхна наркотика в чантата си — постави го между гънките на джинсите и се възползва да изтрие повърхността му с плата. Не я беше грижа дали Гари ще я види. Не би било зле някой да спомене проявеното от нея благоразумие, ако Гари беше, както тя предполагаше, един от съгледвачите на Морган.
— Ще се видим по-късно — каза тя, като внимаваше да не прояви обзелата я неприязън. Нямаше смисъл в крайна сметка. Най-вероятно той беше човек като нея, ченге в чужда роля, която изпълняваше също като нея — без да знае каква е крайната цел.
Тя излезе отново на улицата и потръпна, когато леденият вятър проникна през тънките й дрехи. Ако искаше да стигне възможно най-бързо до Сохо, трябваше да завие наляво и да излезе обратно на главната улица, за да се качи на автобуса. Вероятно хората, които я наблюдаваха, очакваха да постъпи точно така. Поради което тя зави надясно и тръгна забързано към края на улицата. От предварителните си проучвания знаеше, че през плетеницата от малки улички има пряк път към един къс проход между няколко магазина, през който излизаше в другия край на Стоук Нюингтън, а от там щеше да вземе влак. Предполагаше, че не очакват да направи това.
На ъгъла тя ускори още повече крачка, докато почти затича. Надяваше се да завие зад ъгъла преди предполагаемият съгледвач да успее да я настигне. Когато пресече, извади анорака от чантата си. Непосредствено преди следващия завой хлътна в един вход, нахлузи анорака през главата си и нахлупи бейзболната шапка. После излезе обратно на улицата, но този път тръгна бавно, полюлявайки бедра, като че ли се разхождаше съвсем безцелно.
Когато стигна пряката, хвърли поглед през рамо. Не се виждаше никой, освен някакъв старец с найлонова торбичка в ръце, който се тътреше в обратна посока на отсрещния тротоар. Карол знаеше, че и това не означава нищо. Не можеше да си позволи да се държи така, като че ли се е отървала от „опашката“.
Наближаваше прохода — нещо като тесен коридор между високи тухлени стени, който човек можеше да не забележи, ако не знаеше за съществуванието му. Понесена от прилива на адреналин поради изпитаното облекчение, Карол хлътна в мрачния коридор.
Беше изминала около една трета от разстоянието, когато осъзна, че е направила много сериозна грешка. Точно срещу нея вървяха двама млади мъже. Проходът беше толкова тесен, че те не можеха да вървят един до друг и нямаше начин тя да се размине с тях. Приличаха на биячи; така погледнато, напоследък повечето мъже малко под и над двайсетте имаха подобен вид. Внезапно Карол се зачуди откога всъщност дойде тази мода — почтени мъже да се обличат като потенциални бандити. Двамата, които идваха насреща й, отговаряха до съвършенство на стандарта — ниско остригани глави, водонепроницаеми анораци над спортни блузи с дълъг ръкав, широки панталони и обувки „Док Мартенс“. Не се различаваха по нищо от хиляди други мъже на тяхната възраст. „Може би точно това е целта“, каза си тя, докато двамата неумолимо приближаваха.
Отчаяно й се прииска да погледне назад, да провери има ли път за бягство, но знаеше, че това веднага ще се разчете като признак на слабост. Разстоянието между нея и двамата мъже се стапяше с всяка секунда и тя забеляза едва доловимата промяна в походката им. Сега се движеха по-предпазливо, почти на пръсти — като хищници, които оглеждат жертвата си. Наложи си да мисли, че това е част от играта. Което означаваше, че нямаше да й причинят нещо наистина лошо. Не искаше да мисли за другия вариант, защото щеше да се уплаши. Като жена Карол беше привикнала да контролира средата, която я заобикаля, и не й се искаше да се замисля колко лесно бе всъщност да се превърнеш в потенциална жертва.