— Може би те са спрели работа на прага на откритието…
— Не мисля — поклати глава Джо. — Говорих с Розенмайер. Той казва, че да се работи по-нататък е безполезно. А щом човек като Рози признава това, работите наистина трябва да са зле. Спорихме до припадане, докато се решим на това, което сега правим. Щом го намерихме, следващият логичен ход беше някак да го използваме.
— Но страната е много голяма. Много градове… Много мръсни дупки… Много нещастие. Водим го само по няколко километра на ден. Покрай болници, старчески домове и …
— И не забравяй, че на всяка негова крачка се падат може би десетки излекувани хора. Още толкова няма да се разболеят от нещо, от което щяха да се разболеят ако не беше той.
— Но как той не разбира това? Колко му обяснявахме! Трябва да е доволен само от възможността да помогне на хората.
— Казах ти, че е глупак. Егоистичен глупак.
— Неговата гледна точка също може да се разбере — каза Чарли. — Изтръгнахме го от дома му…
— Никога не е имал дом. Спал е по пейките или по нощните приюти. Карал е как да е. Понякога е крал. Ако е имал късмет, е получавал безплатна храна отнякъде. Ако ли не, ровел е по кофите за смет.
— Може би това му е харесвало.
— Може би. Пълна безотговорност. Живял е ден за ден, като животно. Но сега има отговорна работа, може би нещо по-важно и отговорно от всичко друго, което му е попадало. Отговорноста трябва да се поема.
— В твоя свят, в моя, но не и в неговия.
— Дявол го знае — каза Джо. — Понякога ме изкарва от нерви. Пълен фалшификат. И всичките тези разговори за дома също са фалшиви. Прекарал е там само четири или пет години.
— Може би си струваше да останем на едно място и под някакъв предлог да водим при него хората. Щеше да седи в кресло така, че никой да не го вижда, а хората щяха да минават покрай него. Или да ги взимаме на големи събрания и конгреси. Може би това щеше да му хареса повече.
— Цялата операция се провежда тайно — каза Джо. — Не можем да си позволим да ни забележат, защото работата не търпи разгласяване. Господи, представяш ли си ако разберат за това? Ърни, разбира се, дрънка. Сигурно е разказал на всички, които са били в този бар днес на обяд, но никой не му обръща внимание. Адвокатът реши, че е побъркан. Така че той може да се качи на покрива и да вика от там към целия свят — никой няма да му повярва. Но достатъчен е и един намек от Вашингтон и…
— Знам, знам — проговори Чарли.
— Ние си вършим работата по единствения възможен начин. Подлагаме хората на въздействието на здравето, така както по-рано те се подлагаха на опасността от заразяване. И го правим там, където има най голяма нужда.
— Знаеш ли, Джо, понякога изпитвам странно чувство?
— Какво?
— Че вършим нещо недобро. Понякога така ми се струва.
— Имаш предвид, че действаме сляпо? Правим нещо и нямаме ни най-малко представа какво е то? Без разбиране?
— Да. Не знам. Всичко се обърка. Надявам се, че наистина им помагаме.
— В същото време и на себе си. Като имаме предвид колко време прекарваме с това момче, сигурно ще живеем вечно.
— Сигурно.
Известно време седяха мълчаливо. Накрая Чарли попита:
— Джо, знаеш ли кога ще свърши този етап. Аз съм тък вече месец. Преди такова нещо нямаше. Децата няма да ме познаят, като се прибера у дома.
— Разбирам — отговори Джо. — На семейните като теб не им е лесно. На мен ми е все едно. И за Ел сигурно е същото. За Джек не съм съгурен. Не го познавам достатъчно добре. Той не говори много за себе си.
— Изглежда, че той също има някъде семейство. Освен това, за него също не знам. Слушай, Джо, я да му пийнем по една чашка. В чантата си имам бутилка. Ще отида да я взема.
— Да пийнем? Идеята не е лоша.
В този момент иззвъня телевонът и Чарли, тръгнал вече към вратата, се спря и се обърна.
— Може би е за мен — каза той. — Неотдавна звъних в къщи, но Мирта я нямаше и й предадох чрез малкия Чарли да ми позвъни, като се върне. За всеки случай дадох номера и на двете стаи.
Джо вдигна слушалката, заслуша се и поклати глава.
— Не е Мирта. Рози е.
Чарли тръгна към вратата.
— Почакай малко, Чарли — спряго Джо, продължавайки да се вслушва в гласа от слушалката.
— Рози — каза той накрая. — Сигурен ли си? — След това послуша още малко и добави: — Благодаря, Рози, много благодаря. Като ни се обаждаш, страшно рискуваш.
Джо постави слушалката и мълчливо се втренчи в стената.
— Какво се е случило, Джо? Какво иска Рози?
— Искаше да ни предупреди. Станало е грешка. Не знам как и защо. Грешка и толкова.