„Големи залежи на нефт са открити в крайбрежните води на о. Кипър според източници от индустрията. Това може да се окаже най-голямото находище в цяло Средиземно море…
Твърдението се появява в деликатен момент за мирния процес между двете етнически общества в Кипър, които се очаква скоро да подпишат финално споразумение в Лондон. Смята се, че нефтените залежи са изцяло в континенталния шелф, определен за турската страна спрямо арбитражния трибунал на Уотлинг.
Вчера вечерта някои от кипърските гърци в Лондон поискаха да знаят дали Великобритания, чийто решаващ глас в арбитража отреди тази област на турската страна, е знаела предварително за наличието на нефт.“
Отговорът на водещия ежедневник в Никозия беше много по-нетрадиционен. С голямо заглавие, заемащо цялата първа страница, той просто гласеше:
„ПРЕДАДЕНИ!“.
Организираха демонстрация пред турското посолство на „Белгрейв Скуеър“. Призивът дойде сутринта по „Лондонско радио за Кипър“ и въпреки краткия срок се събра група от почти двеста човека. Дори се опитаха да влязат вътре, за да внесат протестно писмо, но входът на посолството беше охраняван от тежковъоръжени войници, които ги видяха, че идват, още преди да пресекат улицата. Нямаше безредици; един-единствен полицай от групата за дипломатическа защита ги накара да се върнат и те прекараха цялата сутрин, взирайки се мрачно зад охранителните бариери с откъслечни викове на протест. До уикенда бройката им щеше да се увеличи десетократно.
Пасолидес не беше сред тях тази сутрин. Както толкова много пъти му се беше случвало в живота, той беше свъсил самотни вежди и беше отишъл не при омразния турчин — какъв беше смисълът? — а пред вратите на „Даунинг стрийт“, където търсеше източника на поредното предателство.
Британците не бяха ли предавали неговия народ много по-редовно от който и да било друг завоевател? Не бяха ли откраднали целия остров за почти цял век, не бяха ли откраднали базите за още по-дълго време. Не бяха ли откраднали братята му. И техните гробове. А сега откраднаха и нефта. Знаеш какво да очакваш от крадливия турчин, при тях нямаше преструвки относно природата им. Един тотален, ясен враг, който би плюл в окото ти, докато прерязва гърлото ти. На тях можеше да им се има доверие, че са това, което са. Но британците! Те заливаха с лицемерие, биеха се като невестулки. Усмихваха се и говореха за правилата на крикета, докато ти забиват нож в гърба и продават родината ти в робство.
Той се беше вкопчил в бариерата пред великата желязна врата на „Даунинг стрийт“ от почти половин час, когато един полицай, учуден от съсредоточения поглед и побелелите кокалчета по ръцете на стареца, се приближи.
— Какво правиш, дядо?
— Гледам си работата.
— Ако ще стоиш тук, значи е и моя работа. Какво правиш?
— Чакам да видя вашия министър-председател.
— Значи имаш късмет. Точно излиза.
След като мина през вратите, даймлерът забави ход, за да влезе в трафика на Уайтхол, а Ъркарт вдигна поглед от книжата в скута си, за да види един старец, който го гледа втренчено през бариерата. Очите им се срещнаха, задържаха се така само за миг, но в това кратко време силата на тези очи като горящи от омраза рубини се отпечатаха в съзнанието на Ъркарт. И глухо, през бронираните стъкла на колата, той чу една-единствена дума, която дрезгавият глас на стареца запрати към него, и си спомни значението ѝ.
— Продоти-и-и-и!
Припомни си първия път, когато се беше натъкнал на тази дума — как би могъл да забрави? Издълбана с нож на гърдите на осемнадесетгодишното момче, което бяха отмъкнали от ръцете на семейството му по средата на сватбата на сестра му и бяха застреляли, докато се гърчеше до стените на църквата като плъх в плевня.
Предател.
Глава тридесет и втора
Да накараш грък да обясни демокрацията е като да накараш американец да те научи на обноски на масата.
Имаше само няколко очевидни мишени за антибритански протест в Никозия. „Бритиш Лейланд“40 вече не съществуваше, железниците на „Бритиш Рейл“ вече не оперираха на голямо разстояние и дори с прекъсвания. Британската върховна комисия също не предлагаше кой знае колко апетитна възможност, натикана по причина на инвазията на парче земя, пътят до което минаваше през въоръжените кули на затвора в Никозия от едната страна и още по-въоръжените наблюдателници на патрулите на турската кипърска граница от другата. Шансовете за изненада бяха нулеви, шансовете за успех още по-малки, шансовете да получиш куршум от едната или другата страна бяха отлични, затова повечето дисиденти в Никозия търсеха други варианти.
40
Британски автомобилен конгломерат, който до 1986 г. държи марките „Ягуар“, „Роувър“ и „Мини“. — Б.пр.