— За съжаление, да.
Най-вероятно тотално щеше да го съсипе.
— А какво означава това за мирния договор?
— Решението е на Кипър. Изцяло. Аз не мога да им донеса мир, ако те не го искат.
— А какво означава за изборите?
— Изборите ще преминат по план. Това действие касае националния интерес и е отвъд партийните цели. Очаквам подкрепа от всички отговорни политици, от всички страни на политическия дебат. Не очаквам това да се превърне в една от темите за предизборните кампании.
Една от темите, не — помисли си Дики Уидърс, — основната тема, да. Стори му се, че гледа бандит, който отмъква кампанията, докато Ъркарт отливаше образа си на държавник, защитник на националния интерес, британския начин на живот, правилата на крикета, топлата бира, слънчевите следобеди, плажовете на Блекпул, морала, целомъдрието и всякакви други ценности, които можеха да му донесат гласове. А Мейкпийс — Мейкпийс оставаше с вързани ръце. Точно като върховния комисар най-вероятно. Ах, Франсис, ти, дърто копеле.
— А Том Мейкпийс? — опита си късмета Уидърс. — Какво означава това за него?
Усмивката вече настояваше да се появи колкото като признание за прозорливостта на Дики, толкова и като самопохвала. Мейкпийс беше измамен. Пуснат по течението. Нямаше къде да ходи, освен до ада и обратно. Приключение, за което нямаше да намери много съмишленици.
— Какво означава за г-н Мейкпийс ли? Няма как да знам. Най-добре попитайте него.
Глава тридесет и трета
Кипърците са се натъпкали с толкова много история, че сега ги боли стомах.
Когато първите лъчи на слънцето се разляха по равните полета на Акротири, един стар автобус „Бедфорд“41 несигурно и с покашляне се насочи към портала на базата. Автобусът звучеше много болен. В по-добрите си години беше возил децата от селото до училище или зеленчуците до местния пазар, но от близо година насам стоеше самотен зад пицарията, а ръждата се разпространяваше неумолимо. Пристигането на автобуса пред портала на базата бе ознаменувано от пагубно изригване на черен дим от изгорено масло и стон като на изкормен дракон. После той забави ход, падна и умря, блокирайки входа. До момента, в който димът се разсее и постовият отиде да изследва праисторическото чудовище — вътре нямаше никого.
Отне им повече от час да го преместят. Опитите да запалят двигателя пропаднаха. Оказа се доста трудно да го закачат на влекач. Опитаха се да го вдигнат на крикове, но окачването не издържа и звярът се катурна настрана. Накрая бяха принудени да докарат фадрома и да го избутат отстрани на пътя.
Но не и преди да намерят един плик, закачен на волана и адресиран до Били, в който откриха годежния пръстен на Елени.
Пак бяха отвън и бяха по-многобройни от всякога. Това, което преди две седмици бе започнало като откъслечни протести на шепа хора, сега се бе превърнало в постоянно явление, а числеността бе нараснала толкова много, че вече беше трудно да се определи с точност.
И беше станало лично. Николау беше името в устата на всеки. Той беше целта. Показваха толкова логика, сигурно колкото тълпата, която е осъдила Христос на пазара. Но все пак го бяха осъдили.
Началникът на президентската охрана настоя да бъде приет при Николау и го прекъсна, докато той беше във всекидневната на първия етаж и слушаше дъщеря си да свири на пиано. Бетовен. Нещо драматично и дълго, нещо, което да заглуши влудяващия шум, който идваше от портите на двореца.
— Трябва да разпръснем протестиращите, сър. Те са заплаха за трафика, за себе си. За вас.
— И как предлагате да постигнем това, командире? — Николау беше седнал, очите му бяха затворени, пръстите стискаха гърбицата на носа му.
— Ще трябва да повикам военните; твърде много са за моята гвардия.
Николау отвори широко очи.
— Не искам да повярвам какво чух. Искате да изпратя армията срещу хората.
— Тези хора… сър, не са нищо повече от опасна тълпа. Вече горят сгради, бройката им нараства, протестите им сеят хаос из цяла Никозия. Моята задача е да опазя мира около президентския дворец.
— А моята задача, командире, е да опазя мира в цялата страна. Това е залогът в момента. Не ви позволявам да викате военни или да използвате сълзотворен газ.
— Но нямам достатъчно хора, за да гарантирам сигурността на периметъра или на тази сграда. Имам предвид вашата сигурност, сър.
— Не се страхувам за собствената си сигурност.
— А тази на вашето семейство?
Николау се обърна към дъщеря си, която все още седеше пред пианото. Тя беше всичко за него. Когато беше самотен, защото жена му пак я няма, Елпида му правеше компания. Когато побесняваше от своеволията на жена си, Елпида беше там, за да му напомня какво му е донесъл този брак. Когато беше объркан, тя му даваше вдъхновение, издигаше го над краткосрочното и тривиалното към бъдещето на Кипър. Бъдеще, което принадлежеше на дъщеря му. Мехлемът за всичките му болки.
41
Автомобилна марка, подразделение на „Воксхол“, съществувала от 1930 до 1991 г. Автобусът, за който става дума, най-вероятно е модел от 60-те години на XX век. — Б.пр.