— На теб? Никога.
— Не, скъпи ми, Николау. Аз съм само един скромен Божи слуга. Може с времето да стана архиепископ на Кипър, но нямам никакво желание да заемам твоята длъжност. Толкова е напрегната и несигурна, не мислиш ли? — той се облегна в простичкия плетен стол; Николау забеляза, че под расото носеше жълти чорапи. — Така или иначе имам предостатъчно бизнес… да, бизнес, с който да се занимавам.
— Тогава кой?
— Как кой, брат ми, Димитри.
Димитри се усмихна — отвратителна изкривена гримаса.
— Тогава по-добре да си оправи зъбите, освен ако не иска децата да сънуват кошмари — отговори през зъби Елпида.
Усмивката изчезна.
— Не е възможно да мислиш, че ще ти се размине — предизвика го Николау.
— Разбира се, че ще ми се размине — отвърна Теофилос. — Имам всички преимущества. Компанията на британския върховен комисар. Ухото на кипърския президент…
— Няма да си мръдна пръста да ти помогна.
— И не само ухото му — продължи невъзмутимо Теофилос, — а и задника му. И още по-важното — задника на дъщеря му.
Димитри беше отишъл до Елпида с очевидното намерение да избие дързостта от главата ѝ, но смени тактиката и сега галеше косата ѝ, прокарвайки пръст по врата и рамото ѝ.
Отново се усмихваше.
Един сподавен звук на протест раздра гърлото на Николау.
— Мисля, че всички аса са в мен — каза Теофилос без следа от съчувствие.
Глава тридесет и пета
Манифестът е като добре скроен костюм. Функцията му е да скрие голотата на политика.
На всяка крачка неговите воини го поздравяваха с вик „Ура!“. Минаваше пред тях на парад и те напрягаха жили, кръвта им кипеше. Той вече чуваше нетърпеливия тропот на конски копита и шепота на саби, затъквани в добре смазани ножници. Армия, готова за битка.
Работата беше свършена, законопроектът за избирателната реформа беше минал, слънцето залязваше над още един парламент. На следващия ден тръгваха с маршова стъпка. Дробовете бяха пълни с кураж, ноздрите с мирис на смърт — дано да бъде чужда, а не тяхна.
Войниците на Ъркарт се сбогуваха, сърцата им бяха радостни от благоприятните поличби. На всеки час идваха още по-добри резултати от социологическите проучвания и още повече медийни маркизи маршируваха в техните редици. Няколко от генералите на противниците вече бяха обявили, че няма да ходят на война, а вместо това ще отидат в Чилтърн Хилс44, или, ако им се усмихне късметът, в Камарата на лордовете.
А колкото до безполезния Кларънс, лидера на опозиционните сили, врачките вече се събираха пред палатката му и вещаеха, че или сам трябва да се надене на меча си, или някой ще му помогне да го направи. Ако изобщо оцелееше в битката. След три седмици от четвъртък нататък.
А от Мейкпийс нямаше ни звук, ни картина. Генерал без войници.
Беше време да се охлабят каишките на кучетата на войната.
Тя започна да се тресе и да скимти като пребито куче, виковете ѝ изпълниха стаята и се изтърколиха през прозореца, но той не спря.
Мейкпийс ѝ се беше обадил, беше казал, че има нужда от нея, и тя беше хукнала. Той ѝ се нахвърли още от вратата, веднага щом тя пусна чантата си, но това не беше израз на авантюристичен порив, а по-скоро приличаше на дивашко и болезнено отмъщение. Когато приключи, той зарови глава във възглавницата, засрамен от тихите ѝ сълзи.
— Никога не си бил такъв — оплака се тя.
Струваше ѝ се, че усеща кръв в устата си. Когато най-после лицето му се надигна от възглавницата, очите му бяха зачервени.
— Не очаквам да ми простиш. Никога не съм правил нещо такова. Чувствам се като пълен глупак. Съжалявам.
— И правилно.
За момент тя помисли за отмъщение, можеше да го удари, да вземе ножа за хляб и да го разреже на две, но тяхната връзка беше повече от секс, повече от любов дори. По някакъв начин тя усети, че той самият е жертва. Вместо да отиде до кухнята, тя се загледа в объркания му поглед.
— Тежък ден?
— Най-ужасният. В историята. Сякаш ми се иска да унищожа и последното нещо, което е важно за мен. Преди, както всичко друго, и то да се обърне и да унищожи мен.
Тя се надигна и се подпря на лакът, готова да слуша. Беше време за цигара.
— Днес беше последното заседание на камарата. Аз пристигнах рано, но повечето хора вече бяха седнали. Нарочно се бяха натъпкали, за да не ми оставят място. Но аз се наместих в края, съвсем накрая на пейката. С рамо и с лакти продължавахме да се бутаме един друг. Като на екскурзия с автобус в предучилищната. И идва Марджъри, нали се сещаш, тази, дето прилича на драна катерица? И застава на пътеката до мен, чака да мине. И аз… направих ѝ място. Станах, за да може тя да мине. И те пак ме избутаха. Избутаха ме от пейката. Всички се смееха, присмиваха ми се — лицето му се сгърчи при спомена за унижението. — Няма място за мен в тази камара, нито от едната, нито от другата страна. Трябваше да седя на скапания под.
44
Красива местност в Югоизточна Англия. Място, където хората ходят, когато се пенсионират например. — Б.пр.