— Ти си моят талисман, Клер. Усещам го.
Той протегна ръце и сграбчи раменете ѝ, обявявайки я за своя, и в същото време търсейки опора, защото огънят в него бавно започваше да затихва. Тя се опита да се престори, че няма нищо сексуално в този момент, но напразно — тук имаше власт, най-потентният от забранените плодове, а също и авторитет, страст, уязвимост, събрани в едно, всичко, за което беше мечтала в политиката и от което вече тя самата беше част. Тя го погледна в очите, възхитена от привилегията на този момент, знаейки, че политическият ѝ живот вече никога няма да бъде толкова прост.
Моментът беше прекъснат от звуците на протест, идващи от външната страна на вратата, и неочакваното появяване на една фигура в състояние на значителна възбуда. Беше Том Мейкпийс. Раздразнението му, изглежда, само нарасна, когато хвана началото на интимния момент между неговия лидер и бившата му любовница. Първоначално възнамеряваше да предложи кратко извинение за нахлуването си, но реши да се откаже от всякакви изтъркани формалности, като първоначално се облещи срещу Клер, преди да премести поглед върху министър-председателя.
— Франсис, твоето малко представление беше на ръба на позора. Обида за европейските ни партньори. За един следобед ти успя да заличиш всичко, което съм постигнал през целия си мандат като външен министър. И всичко това само в името на една безсмислена парламентарна кавга.
— Трябва да се научиш, Том, че в Европа не всичко е по правилата на Куинсбъри30. Понякога трябва да сложиш малко пипер на ръкавиците.
— Не можеш да се гавриш с международната политика, без да си направиш труда да се консултираш първо с мен. Няма да го допусна. Как очакваш да работя с министрите на други държави след това? — той отметна един кичур, който беше паднал над челото му, опитвайки се да възстанови самообладанието си.
— А, добър въпрос. Не очаквам.
Клер отстъпи крачка назад. Тя знаеше какво следва и се чувстваше сякаш се натрапва. Усети и силен пристъп на срам. Дали защото Мейкпийс допреди няколко дни беше неин любовник, или защото все още не беше свикнала с ритуалите на унижение? Погледът му я проследи със съмнение.
— Том, ти си един от моите най-способни и благочестиви министри и си една от силните страни на това правителство. Потенциално. Също така си и най-страстният евроентусиаст в правителството, който е източник на голямо объркване. Потенциално. Така че… местя те в Министерството на околната среда, където твоята благочестивост може да намери своята награда, а ентусиазмът ти да предизвика по-малко вреди.
Ударът бе нанесен, но ефектът не беше мигновен. Кичурът отново падна напред и изражението му премина в объркване. Сковано започна да клати глава, като че ли опитваше да се отърси от внезапния шок.
— Помисли си, Том. Ти си човек с големи административни способности и със социално съзнание в едно правителство, което мнозина смятат за напълно безсърдечно. Това сигурно ти причинява точно толкова страдание, каквото и на мен. Е, какво по-добро място да покажеш своите лични ценности и добрите намерения на правителството от областта на околната среда? Добре ще е за теб, добре ще е за всички нас.
Главата му все още се клатеше.
— Няма да приема.
— Не подлежи на обсъждане.
— Или околната среда, или изхвърчам?
— Ако така искаш да поставиш въпроса.
Мейкпийс пое дълбоко дъх, търсейки самообладанието си, и след няколко секунди го намери.
— Тогава подавам оставка.
Клер го погледна с нови очи — за бога, той наистина щеше да го направи. Нямаше да направи компромис. Тя знаеше, че той прави грешка, но откри, че повече от всякога оценява тази жилка на инат, както благородна, така и наивна, която беше същевременно най-привлекателната и най-дразнещата черта на Том Мейкпийс. Ъркарт обаче не изглеждаше толкова впечатлен. Неговата еуфория си беше отишла, за да бъде заменена с чист гняв.
— Том, не може да подадеш оставка! За бога, спри да бъдеш толкова капризен и виж реално нещата. Не след дълго ще реша да се пенсионирам и партията ще започне да търси нов лидер. Моето предположение е, че ще търсят и промяна в стила. Някой по-благ от мен. Някой с различни пристрастия в политиката просто заради радостта от промяната. Звучи като доста добро описание на Том Мейкпийс. Околната среда е чудесна възможност за теб — грабни я с две ръце! — за миг остави тази мисъл да пусне корени. Това, което партията няма да направи, Том, е да предаде съдбата си в ръцете на някой, който е прекарал последните няколко години в това да седи сърдито на задните скамейки.
30
По името на Джон Дъглас, маркиз на Куинсбъри, въвел съвременните правила в бокса през 70-те години на ХІХ век. — Б.пр.