— Какво пише? — жената попита сервитьора.
— Пише, че искаме британците да се махнат от Кипър — отговори весело той, преди да забележи изражението на лицето ѝ. — Не, не вие, госпожо. Базите. Само военните бази. Искаме вие, британците, да останете, ние ви обичаме. Но като наши приятели в домовете и таверните ни. Не в базите.
Веселият му тон не съдържаше и нотка на ненавист.
— А какво ще кажете за едно малко прасенце, заколено преди малко…?
Изведнъж един скутер, който компенсираше липсата на мощност с ужасяващо бръмчене, спря с изскърцване до бордюра и сервитьорът размени поздрав с моториста. Шумът обаче се усили, както и вълнението и на сервитьора, и на моториста, които жестикулираха сякаш отблъскват атака на кръвожадни прилепи вампири. После сервитьорът се обърна към своя братовчед, който се беше облегнал на перваза на прозореца на кухнята. Още викове, сервитьорът заряза химикала, бележника и тирбушона на покривката на близката маса и битката с прилепите продължи, докато той тръгна бавно в посока на скутера. Изпратен от виковете на братовчед си, който явно остави назад роднинската симпатия, той се качи отзад на скутера и изчезна в нощта.
Братовчедът се появи на масата на посетителите с изражение на уморена въздържаност, избърса ръце в престилката и взе сервитьорския бележник.
— Но… какво беше всичко това? — запита дамата.
Той сви рамене.
— Кости. Намерили са още кости. И ще има още един протест пред президентския дворец. Няма проблем, госпожо, той отива само да повика малко. Ще се върне до половин час. На вас какво да ви донеса? Той каза ли ви за сепията…?
Имаше кости, изровени в хълмовете зад Пафос под купчина камънак в една маслинова горичка. Те не бяха от историческия период, който съвпадаше с гробовете, нито от войната с британците, нито от тази с турците, а после се оказа, че дори не са човешки. Но щяха да минат дни, преди анализът на съдебната медицина да установи фактите, а междувременно щеше да има протести, слухове, измислици и откровени лъжи.
През точещите се кипърски дни и под плътно синьото небе истината изгниваше като гангренясал крайник.
Президентският дворец в Никозия е странна работа. Построен по имперския вкус на един от ранните британски губернатори, след като старият щаб бил сринат от народно въстание, той на свой ред бил изгорен до земята по време на преврата против архиепископ Макариос — превратът, който отворил вратата за турската инвазия. Това предоставило възможност обаче веднъж завинаги да се заличи британската следа в президентския дом и да се построи дворец изцяло по съвременен кипърски дизайн. „Но британците са нашата история — смята се, че е казал архиепископът. — Те са наши приятели.“ И заедно с възстановяването на властта на архиепископа дворецът бил възстановен по стария стил заедно с огромния британски кралски герб, издялан във варовика над главния вход. Dieu et Mon Droit37. Странна работа.
Аристотел Николау също беше странна работа. Висок, прегърбен, криво скроен, президентът беше сух и с наситено сини очи, което го открояваше от останалите кипърци. Той беше повече философ, отколкото политик, човек, който не беше намерил по-голямо удоволствие в живота си от това да преподава икономика в Лондонския университет и се беше оженил за англичанка. Щастието му изчезна с турската инвазия, която разкъса острова, и той се върна най-вече за да облекчи чувството си за вина, че пропуска страданията на сънародниците си. Чувство, което не беше споделено от жена му. Николау беше човек на широки идеали, който така и не успя да възприеме тактиките и ежедневните компромиси на политическия живот, а същото важеше и за тези в брачния живот. Докато седеше на малкото бюро в офиса си, заобиколен от семейни снимки и символи на властта, той се чувстваше изгубен. През каменните арки на прозорците се чуваха звуците на протеста пред портите на двореца — тази нощ бяха по-шумни от всякога — а от телефона долетяха звуците на протеста на британския министър-председател. Не знаеше как да се справи с нито един от двата.
— Ари, трябва да съм сигурен, че разбираш колко сериозно приемам случилото се. Няма да позволя да отвличат върховните ми комисари безнаказано.
— Франсис, вложил съм целия си ресурс в това. Ще го намерим.
— Но все още не сте. Разбрахте ли поне защо са го отвлекли?
— Едно радио получило обаждане преди два часа. Не са успели да го засекат, естествено. Наричат себе си „Думата“. Описали местоположението на рожденото петно на г-н Мартин. Казват, че ще го освободят в замяна на всички документи по скритите гробове, както и ангажимент от страна на вашето правителство да се изтеглите от „последните постове на империализма“, както ги наричат те. Костите и базите.