— Какво имаш предвид?
— Просто се чудех, Джери, как ли ще реагират тези възрастни дами, като разберат, че техният верен народен представител работи толкова много от вкъщи.
— За какво говориш, жено?
— Новата ти секретарка. Взимаш я с теб вкъщи, в твоя апартамент на „Долфин Скуеър“. Всяка обедна почивка.
— Работим. Нищо повече — той гледаше право напред и говореше с ъгълчето на устата си, нямаше смелост да срещне погледа ѝ.
— Разбира се. Вие мъжете просто не разбирате проблема. Толкова малко място ни оставяте на нас жените в Уестминстър, че единственото, което ни остава да правим, докато чакаме в тоалетната, е да клюкарим. Не можеш да си представяш какви слухове се разпространяват.
— Като… например? — говореше през стиснати зъби, кръвта изчезваше от лицето му като от заклано пиле на конвейер.
— Като например закъсняващ цикъл или закъсняващ депутат. Като например причината да не дойдеш на събранието миналата сряда. И как едни боксерки с твоите инициали паднаха от чантата ѝ, докато си вадеше червилото. Всички много се смяхме; тя каза, че много си бързал…
— За бога!
— Не се притеснявай. Сещам се за много малко случаи, в които бих се изкушила да предам тайните на женската тоалетна. Много малко. Там е нещо като изповедалня.
Той преглътна с мъка.
— Точно както съм сигурна, Джери, че и ти се сещаш за много малко случаи, в които би се изкушил да предадеш нашата партия.
Председателят приключи, почука стъклото на часовника си, докато паството посрещаше с аплодисменти своя представител, който се очакваше да вземе думата.
По време на дългия и самотен път обратно към Лондон Клер си мислеше, че рядко е чувала толкова цялостна и внимателно аргументирана реч в подкрепа на лоялността към партията от тази, изказана същата вечер от нейния колега, уважаемия и закъсняващ депутат за Саут Уорбъри.
Деветдесет и деветте квадратни мили британска суверенна територия в Кипър, определени като жизненоважни за сигурността на Олд Блайти38, се състоят от няколко фрагмента, като мозайка, оставена незавършена от отегчен артист. В двете основни бази, Декелия и Акротири, има най-различни съоръжения от решаваща важност за отбраната, от радарни разузнавателни станции и летище, годно да приюти и най-големите военни самолети, до игрище за крикет със стандартни размери, затвор на Кралската военна полиция, седем училища и няколко кръчми. Всяка е отделена от другите, някои сгради са опасани от бодлива тел, други не са. Помежду им има малки квадратни къщи, тераси, овощни градини, древни руини и няколко кипърски селца.
Няма табели или други маркери, които да определят границата между британските и кипърските територии, освен светлоотразителите. Британците много обичат да разделят по този начин едното от другото пътно платно, а кипърците не. Това е разликата.
Архитектурата на базите е красива, службата там е скучна. А сигурността е кошмар. В случай на граждански безредици британците прибягват до барикадиране на няколко от сградите, доколкото им е възможно, оставяйки по-голямата площ без охрана или защита, разчитайки на традиционната умереност и разумност на кипърците. Обикновено това доверие се оказва оправдано.
Ето защо, когато се стигна до конфронтация пред портала на британското военно летище, което лежи в близост до солниците на Акротири, последващите събития неминуемо носеха усещане за нереалност. Охраната на портала на летището, което иначе е оградено от двойна телена мрежа с бодлива тел на върха, се състоеше от два кола, боядисани в бяло и червено като бариери, които се спускаха от всяка страна на двете малки бетонни вишки, в които обикновено нямаше никой, за сметка на една табела, която съобщаваше, че „Жив въоръжен охранител“ (дословно) стои на пост. Допълнителна отбрана осигуряваха няколкото добре поливани розови храста. При обичайните обстоятелства охраната не би забавила, камо ли да спре, притичващ заек, затова в този ден системата бе подсилена от допълнителна намотана бодлива тел пред портала, утрояване на охранителите (до общо шест), паркирането отпред на един древен „Ленд Роувър“ с брезентен покрив и избелели сини лампи. Разполагаха и с по-модерни патрулни коли „Мицубиши“, но се прецени, че така е по̀ британско.
Конфронтацията започна малко след осем сутринта, когато пристигна цялото население на село Акротири, което не беше кой знае какво постижение на логистиката, тъй като селото се намираше на не повече от двеста метра от портала на базата. Икономиката на селото зависеше от базата, на която предоставяше най-различни услуги, най-вече места за хранене и пиене, включително китайско за вкъщи, както и малък универсален магазин и универсален фризьор.