— Лесна работа — изблея дяволът. — Никакви проблеми, тук всичко расте като полудяло. Ще набавя, не бери грижа.
— И още нещо — каза Галар. — Разбери най-после каква е същината на това тяхно триполно земеделие12.
Вещерът предпазливо надигна глава и се опита да се извърне на една страна.
— Гералт… — дочу той нечий шепот. — Свести ли се?
— Лютиче — отвърна вещерът, също шепнешком. — Къде сме… Какво става с нас…
Вместо отговор Лютичето простена тихо. Гералт не издържа, напъна се и се обърна на хълбок.
Насред поляната стоеше дяволът, чието име вещерът вече бе научил — Торкве. Беше зает да товари чували, кошници и дисаги на гърбовете на конете. Помагаше му висок слаб мъж, който трябваше да е Галар. Същият, като долови шума от движението на вещера, се обърна. Черната му коса забележимо преливаше в тъмносиньо. На ъгловатото му лице пламтяха големи очи. Ушите му бяха заострени в горния край.
Галар беше елф. Елф от планините. Чистокръвен Аен Сейдхе — представител на Стария народ.
Галар не беше единственият елф в полезрението на Гералт. На края на поляната седяха още шестима. Единият беше зает да тършува из дисагите на Лютичето, а другият дрънкаше на лютнята на трубадура. Останалите се бяха скупчили при развързания чувал и нагъваха ряпа и моркови.
— Ванадайн, Торувел — каза Галар и кимна по посока на пленниците. — Вердан! Ен’л!
Торкве подскочи и заблея.
— Не, Галар! Не! Филавандрел забрани! Забрави ли?
— Не, не съм. — Галар преметна два овързани чувала през гърба на коня. — Но трябва да се провери дали не са разхлабени примките.
— Какво искате от нас? — простена Лютичето, когато единият от елфите го притисна с коляно в гърба и започна да проверява дали е завързан достатъчно здраво. — Защо ни вързахте? За какво сме ви? Аз съм Лютичето, пое…
Гералт чу шум от удар и се обърна се, извивайки врат.
Застаналата над Лютичето елфка също беше черноока и с гарваново черна коса, само че при слепоочията й бяха сплетени две тънки плитки. Носеше къса кожена салтамарка, нахлузена върху пусната свободно риза от зелен сатен и тесен копринен панталон, втъкнат в ботуши за езда. Около бедрата й бе завързана шарена кърпа.
— Кве глосе? — попита тя, гледайки вещера и поклащайки небрежно дръжката на дългата кама, окачена на колана й. — Кве л’ен павен ел’еа?
— Нел’еа — възрази й той. — Т’еен павен, Аен Сейдхе.
— Чу ли това? — извърна се тя към другаря си, високия Сейдхе, който явно нямаше никакво намерение да проверява въжетата на Гералт и с израз на пълно безразличие на издълженото си лице продължаваше да дрънка на лютнята на Лютичето. — Чу ли, Ванадайн? Човекоподобното умее да говори! При това нагло!
Сейдхето сви рамене. Украсяващите салтамарката му пера изшумоляха.
— Още един повод да му запушиш устата, Торувел.
Елфката се наведе над Гералт. Имаше дълги мигли, неестествено бледа кожа и напукани от вятъра устни. Носеше огърлица от обработени парченца златист бронз, нанизали на ремъче, опасващо няколко пъти шията й.
— Я кажи нещо, човекоподобно — изсъска тя. — Да видим на какво е способна твоята свикнала да лае уста.
— Трябва ти повод, така ли? — Вещерът с усилие се обърна по гръб и изплю пясъка. — Да удариш един вързан. Без повод не можеш ли? Видях вече, че това е удоволствие за теб. Хайде, достави си го.
Елфката се изправи.
— С тебе вече си доставих това удоволствие, когато ръцете ти не бяха вързани — каза тя. — Аз съм тази, която те помете с коня и те фрасна по муцуната. Знай, че точно аз ще те довърша, когато му дойде времето.
Той не отговори.
— С най-голяма охота бих те убила, докато те гледам в очите — продължи елфката. — Но страшно вониш, човеко. Ще те довърша с лъка.
— Твоя воля — сви рамене вещерът, доколкото му позволяваха въжетата. — Както искаш, благородна Аен Сейдхе. Ще трябва да улучиш неподвижна, вързана мишена.
Елфката се изправи над него, широко разкрачена, и се наведе. Зъбите й блеснаха.
— Ще улуча — изсъска тя. — И то където си поискам. Но бъди сигурен, че няма да умреш от първата стрела. Нито от втората. Ще се постарая да те подредя така, че да усетиш как умираш.
— Не се доближавай толкова — намръщи се той. — Страшно вониш, Аен Сейдхе.
Елфката отскочи назад, засили се и го изрита в бедрото. Гералт се сви, предвиждайки къде ще попадне следващия ритник. Успя, но получи такъв удар в крака, че зъбите му изтракаха.
Другият елф съпровождаше всеки удар с отсечени акорди на лютнята.
— Остави го, Торувел — заблея дяволът. — Побърка ли се? Галар, кажи й да престане!
12
Триполно земеделие — система за последователно отглеждане на ръж, пшеница и овес на едно и също поле. — Бел.прев.