— Тръгваме, тръгваме. Слагай си раницата.
— Готово! Тръгваме ли?
— Абе тръгваме бе! — сложи и свойта и отвори вратата. — Въдиците взе ли?
— У, верно.
Малчуганът изтича някъде навътре в къщата, чуваше се как ровичка, в един момент се разнесе страхотен джангър и миг по-късно се върна ухилен до уши с двата телескопични пръта в ръка.
— Какво събори?
— Ъ — ъ, нищо. Само някакви кутии…
— Майка ти ще избеснее като види, но добре че няма да сме тук.
Излязоха навън. Синът му изтича към гаража.
— Айде бе тате, какво се бавиш?
Беше застанал с ръце на кръста и вдишваше от ранния утринен въздух напоен с влага. По тревата в градината все още имаше капчици роса, които блестяха, отражавайки първите слънчеви лъчи. Как му се искаше да може всяка сутрин да се наслаждава по този начин.
— Идвам.
Зададе курс към Националния парк и се облегна назад. Под тях със скорост двеста километра в час се заинзнизва големия град и неговото забързано и нервно ежедневие.
Наближаваше обяд. Вече започваше да става горещо и рибата все по-рядко кълвеше. Не, че той се стараеше кой знай колко много — сънът му беше вече хванал поне двойно повече. Даже по едно време усети, че отдавна не му е кълвало и като извати въдицата се оказа, стръвта му е изядена.
Беше му страшно гот да си мързелува, загледан в плувката, далеч от шеф, работа и жена. Времето си течеше лениво, също като реката пред него и чувстваше как изпада в едно състояние на нереалност в което всичко се размива. В такива моменти човек загубва представа за всичко около себе си и се оставя на мисълта си да го води на из дебрите на душата, където са скътани най-съкровените желания (в повечето случаи напълно неосъществими), които единствено в побдобни моменти могат да се изживеят пълноценно, макар и само мислено.
— Тате гладен съм. — Стресна го зад гърба му гласът на сина му.
— Абе как се приближи толкова безшумно? Ей сега ще ядем. Къде ти е въдицата?
— Оставих я ей там. — Момчето посочи с ръка зад себе си.
— Ходи я вземи, аз ще приготвя нещо.
Стана и нещо го тупна по бедрото. Беше пистолетът. Психологът му каза да го остави, но не му се разделяше с него. Все пак придаваше му някаква сигурност, нищо, че не беше в необходимото количество.
— Ето я! — синът му хвърли въдицата на земята.
— Абе, Иване! Може ли така да си хвърляш нещата? А?
— Какво ще ядем?
— Взел съм няколко консерви от комнуна. Ял ли си комнуна?
— Какво е това комнуна? — попита момчето и го погледна.
— Едно животно, което е любимото ястие на прилепите-скорпиони. И което е много малко — той показа с ръце растояние от петнадесетина сантиметра.
— И защо им е любимо?
— Ами защото трудно го хващат. — Извади от раницата микровълновия котлон и сложи консервите да се стоплят. — Ти например като не си ял дълго време риба, после ти се струва много вкусна нали?
— Да. Ама защо тогава сложи в котлона Ком… това де, а не рибата?
— Мислех да я изядем на вечеря…
— Ама, татко тя дотогава сигурно ще се развали. А пък консервите нищо няма да им стане.
Замисли се. Всъщност малкия беше прав.
— Добре, тогава. — Извади консервите и ги прибра. — Дай рибата щом искаш сега да я ядем.
Следобеда премина почти по същия начин. Синът му пак отиде да лови риба и отвреме на време се дочуваше по някой радостен вик.
Слънцето вече беше започнало да слиза. Избра си място близо до аероджета и седна под шарената сянка на една липа. Беше му срашно приятно в това положение — облегнал се на стъблото, със сламка в устата и с книга от любимия му автор. Истинска книга! Със страници от ИСТИНСКА хартия, а не от онези плоски и тънки няколко милиметра екрани, които с едно натискане на сензорен бутон сменят текста. Отвори корицата. Подухна лек ветрец, които с шумолене прелисни няколко страници.
Рядко досега беше изживявал подобни моменти. Повечето от тях, даже може би всичките, бяха в детството му. И как нямаше да бъде така, като в последните няколко години от живота си ежедневието му се беше превърнало в един безкраен цикъл — от работата у дома и от дома на работа. На едното място му се караше шефът, на другото жена му. Ако имаше смелост да им възрази може би нямаше да е толкова лошо, но не му достигаше увереност в собствените му сили. Точно затова безцелно носеше пистолет в джоба си. Чудеше се на акъла на този психолог, откъде на къде му хрумна да го посъветва подобно нещо? Ами ако в един момент превъртеше от нервното напрежение и започнеше да пука наляво — надясно? Бая народ щеше да изпържи… Или всъщност не. Спомни си теста, който трябваше да попълни при приемането му на работа в компанията. Първоначално се изплаши от това, че ще трябва да го поставят в хипноза, за да бъдат отговорите му максимално непреднамерени. Наложи се сума ти време да му обясняват, че този вид хипноза е абсолютно безвреден и няма никаква опасност за него от странични ефекти. Както и да е в крайна сметка се съгласи и за около десетина минути отговори на всичките въпроси. Единственото нещо, което му направи впечатление тогава беше невъзможноста му да излъже докато траеше хипнозата. Всъщност тя се оказа нещо съвсем безболезнено (въпреки очакванията му) и в някои аспекти даже приятно. Човек изпадаше в едно неопределено състояние в което нищо нямаше значение освен задаваните му въпроси. Нито служба, нито семейство, нито неизплатената ипотека за къщата. След няколко дни го извикаха в кабинета на психолога.