При характеристиката на Чичиков Гогол използува по-различен художествен похват в сравнение с останалите помешчици. Докато дворяните и чиновниците са разкрити предимно с една или няколко доминиращи черти на характера, то образът на Чичиков е твърде широко индивидуализиран. Единствено при него Гогол поднася на читателя и подробна биография на героя, след Като вече е разкрил основните черти на характера му. Биографията на Чичиков е поставена в края на произведението и се свързва с последното сюжетно звено — заминаването на героя от губернския град. Изяснявайки образа на Чичиков след този на помешчиците и чиновниците, Гогол дава своеобразен художествен израз на съществуващата в действителността историческа последователност. Новият буржоазен герой идва да смени дворянството, което вече е изиграло своята историческа роля.
Писателят разкрива в биографията на Чичиков онези социални условия, които обуславят зараждането на новия герой и определят основните черти на характера му. За разлика от дворяните, които получават наготово всички жизнени блага, Чичиков е принуден още от дете сам да се бори за своето съществуване. Бедното детство, необходимостта да пести всяка копейка и приспособленческата философия на баща му допринасят за изграждането на основните черти в неговия характер — предприемчивост, съобразителност, упоритост в достигането на набелязана задача, гъвкавост в отношенията към хората. Но те развиват и главната му страст — жаждата за натрупване на богатство и свързаните с нея прояви на безскрупулност, егоизъм и жестокост (поведението му към стария учител, към дъщерята на началника му и др.).
Трудно е да се говори за някакво особено развитие на Чичиков в набелязаната от Гогол биография, тъй като основните черти на характера му фактически се проявяват още от самото му детинство. Изпитанията и несполуките, през които авторът прекарва своя герой, само по-силно подчертават несломимата му енергия, изобретателност и предприемчивост, стремежа към спекулации, който не отслабва у него, макар че на няколко пъти бива залавян и едва не попада под съд. Това са именно онези качества, които отличават новия буржоазен герой от дворяните с тяхната бездейност или ограничена, а често и съвсем безсмислена активност. По такъв начин и тук Гогол е използувал тъкмо онези художествени похвати, които най-добре разкриват социалната типичност на героя.
Чичиков е основният сюжетен герой на произведението. Всички останали герои се разкриват в отношението си към него. В някои случаи той дори заема мястото на автора, като изразява негови мисли и разсъждения (напр. разсъжденията му за умрелите или избягали селяни на Собакевич и Плюшкин). Това обаче съвсем не означава, че героят е духовно близък на автора, че той го утвърждава, като показва неговите предимства пред дворяните. Писателят изрича присъдата си над него със същата ирония, с която говори за помешчиците и чиновниците: „Но какъв е тогава? Ще рече — подлец? Защо пък подлец? Защо да бъдем тъй строги към другите? Сега у нас няма подлеци: има хора благонамерени, приятни, а такива, които да изложат на всеобщ позор физиономията си, на публична плесница, ще се намерят комай само двама-трима души, па и те сега говорят за добродетели.“ Какво е отношението на Гогол към народа, отличава ли се то от това към господствуващите класи, след като образите на Чичиковите слуги Селифан и Петрушка или на двамата селяни, чичо Миняй и чичо Митяй, са разкрити със същата авторова ирония, както останалите герои на произведението? Надсмива ли се чрез тях Гогол над духовната изостаналост на народа, над неговата нечистоплътност, пиянство, ограниченост? Ако темата за народа в „Мъртви души“ се изчерпваше само с посочените образи, ние бихме могли лесно да обвиним автора в липса на патриотично чувство или в класова ограниченост. Темата за народа обаче не попада в общия сатиричен план на произведението или попада дотолкова, доколкото писателят иска да разобличи чрез нея руската крепостническа действителност, която убива живата душа на народа. Може би не случайно положителните образи на хората от народа са главно между умрелите селяни на Собакевич или избягалите крепостни на Плюшкин. Тези герои, макар и набелязани само с по няколко щриха, разкриват голямата талантливост на народа, постоянното му трудолюбие, огромната му физическа и духовна сила. Всички те са самоуци, но тяхната работа е по-здрава и по-красива от работата на известни московски майстори. Между избягалите от имението на Плюшкин селяни особено място заема образът на бурлака Абакум Фиров, в чието лице писателят въплъщава стремежа на народа към волен живот, към свобода и независимост.