— Не ме загалвиквай, Колянич! — изхъмка Жирафа. — И ние трева не пасем. Всички четохме това име по седмичните сводки напоследък. Вазнис, актрисата. Заради нея си дошъл чак тук, нали?
— Всъщност дойдох чак тук не толкова заради нея, колкото заради една незначителна и странна личност. Да ти говори нещо името Виктор Волошин?
— Не. Кой е?
— Човек, който се е познавал с Вазнис и който е бил убит ден-два след нейната гибел.
— Виж ти! — поклати глава Жирафа, очевидно обзет от съчувствие. — Лошо ти се пише. Я какво кълбо се е оплело! Та какво искаше да научиш из нашите далечни краища?
— Какво да е. И аз не знам. Може би да поговоря с някого, който добре е познавал Смулов?
— Едва ли може да стане. Още от случая с Татосов знам — приятелите от детството им са се пръснали из цяла Москва, нали знаеш, нашият район е стар, та всички сега са по новите комплекси. Кой минал през съд, кой се оженил, кой заменил старото жилище… Ами че те сега са по на около четирийсет, завършили са училище преди четвърт век. Какво интересно може да ти кажат? Вярно, тук живее майката на Смулов. Да ти дам ли адресчето?
— Дай го. А какво излезе — кой в крайна сметка е убил твоя Татосов?
— Знам ли! — Жирафа отново завъртя врат и страшно заприлича на милото тропическо животно.
— Висящо остана, така ли?
— Така. Ти защо изобщо не пиеш, Колян? Ливнах ти съвсем мъничко, а ти и него не допи.
— Пия си аз, Рафик — тъжно каза Селуянов. — Това е лошото я, че пия. Но само вечер и вкъщи. Денем гледам да не си позволявам. Че отпусна ли му края — няма да мога и да работя.
Каменская
В картинката се подреждаха нови и нови подробности, но вместо яснота, получаваше се някаква бъркотия. Настя постоянно имаше чувството, че пелената всеки миг ще се разкъса, всяко нещо ще си намери мястото и истината ще се открои. Но мъглата все повече и повече се сгъстяваше, за да укрие солидно отговора на един толкова прост въпрос: защо му е потрябвало на режисьора Андрей Смулов да убива актрисата Алина Вазнис.
По стар навик Настя чертаеше схеми — така мислеше по-лесно. На 9 ноември 1993 година е бил убит някой си Михаил Татосов, който работел срещу жалка заплата като очен лекар в районна поликлиника. На 8 ноември, тоест един ден преди убийството на Татосов, Виктор Волошин се е качил на самолета и е отлетял за Красноярск. На 24 ноември служителите на милицията, които се занимавали с разкриването на убийството на Татосов, са разпитали неговия бивш съученик Андрей Смулов и са разбрали, че в деня на убийството Смулов е бил отначало на снимки, а после при любовницата си Алина Вазнис.
Виктор Волошин е прекарал почти две години в Сибир, при което веднъж на три месеца е получавал от Москва, от Смулов, пари — еквивалента на петстотин щатски долара. На 18 юни 1995 година Волошин се връща в Москва, от 31 август до 9 септември се намира в Сочи, където по това време се снима филмът „Безумие“ и където го вижда Алина. Неизвестно защо Алина ужасно се уплашва от него.
На 14 септември по време на работна прожекция Алина отново вижда на екрана лицето на Волошин и това рязко разваля настроението й. Странно! Та нали когато е отивала на прожекцията, тя е знаела, че ще го види, а очевидци твърдят, че е била в прекрасно настроение. Значи не е очаквала той да е попаднал в кадър? Е, попаднал е. И какво от това? Откъде тази нервозност и напрегнатост?
На 15 септември Смулов полага неимоверни усилия, за да предизвика у служителите на киноконцерна „Сириус“ негативно отношение към Алина. Късно вечерта същия ден някой — засега ще го наричаме така заради прецизността на експеримента — убива Алина. На 18 септември пак някой — същият или друг човек? — убива Виктор Волошин.
Умът не го побира. Не се подрежда никаква ясна картина. Засега не бива да закачат Смулов, няма основание за задържането му, а ако просто си поговорят с него, той ще се измъкне хитро и ще подреди друга загадка. Майстор на жанра, дявол да го вземе!
Настя седеше в кухнята у дома си, подвила крака на малкото диванче, поставено под прозореца, а пред нея на масата бяха подредени листовете със схемите, които само тя си разбираше. В хола Алексей гледаше телевизия при намален звук. Беше вече много късно, но той не си лягаше, чакаше я.
— Льошик! — извика тя. — Хайде да хапнем нещо.
Льоша дойде в кухнята — огромен, тромав, с непокорни рижави кичури на главата, които го правеха да изглежда някак несериозен, нищо общо с доктора на науките и професора, какъвто беше в действителност.