Взети заедно, „Скиците“ на Дикенс представляват кипяща от живот картина. Те му спечелват популярност и прозвището „неповторимият“. Но скоро славата, която „Скиците“ му донасят, е затъмнена от феноменалния успех на „Посмъртните записки на клуба «Пикуик»“ (1836–1837).
Първоначалната идея на издателите била прочутият художник Робърт Сеймур да нарисува серия от скици, които да изобразяват комичните спортни приключения на лондончани. Младият Дикенс е трябвало да напише текста към рисунките. Той обаче сметнал, че темата, използувана вече от други, не била достатъчно интересна; освен това не знаел нищо за спортистите и ловджиите и затова предложил идеята за клуб на ексцентрични лондончани. За да запази нещо от първоначалните намерения, съгласил се да включи като член на клуба мнимия спортист Уинкл. Второто му условие било на него да бъде предоставена инициативата, тоест рисунките да илюстрират измислените от него приключения. Така започнали да излизат „Посмъртните записки на клуба «Пикуик»“.
Наивните чудаци от клуба тръгнат със своя председател Пикуик да пътуват, убедени, че продължителните пътувания дават естествена „възможност за един увеличен обсег на наблюдения с цел разпространения на знания и научен възход“. Самото начало определя характера на книгата: това е добре известният модел на „пикаресковия“ роман. Читателят очаква да срещне най-различни интересни характери, да преживее заедно с героите забавни и смешни, приятни и неприятни приключения, очаква също на героите да им се случат необикновени неща, да попаднат в трудности и, разбира се, да се измъкнат от тях. В най-общи линии първите три свезки (до IX глава) следват тази рецепта. В четвъртата свезка се появява Сам Уелър, една от най-интересните и живи фигури в цялото творчество на Дикенс, и от този момент, без да загубва своята забавност, „Пикуик“ се превръща от роман за интересни приключения в нещо по-сериозно. Покрай насмешката над човешката суета и недостатъци се промъкват елементи на сатира. Изборите в Ийтънсуил са представени като екстравагантен фарс, така че смешното надделява; (Между другото, името на града е телескопиране на думите „eat and swill“ — тоест „ям и лоча“, така че на английски звучи като град „Плюсканеипоркане“.) Но по-късно тонът се променя — сатирата срещу представителите на правосъдието, срещу адвокатите Додсън и Фог, срещу притворството и егоизма на черквата и т.н. се изостря, а после, когато се стигне до ярките описания на условията в затвора, тоновете потъмняват.
И все пак общото впечатление, което романът оставя, е впечатление за безгранично веселие и оптимизъм. Основната идея на романа е силата на доброто, което надделява над заобикалящото го зло. И това е новото и различното за „Пикуик“ в сравнение с предшествуващите го приключенски романи. Главни носители на тази идея са Пикуик и Сам Уелър. Съзнателно или не, Дикенс създава една нова двойка от вида на Дон Кихот и Санчо Панса. Макар и различни, и двамата стават символи на един и същи принцип — на принципа на човешката доброта, на добрата воля, на съчувствие към другите, на готовността за човешка взаимопомощ. Този принцип придобива особено значение през 30-те години, когато романът се появява. Това са години, на големи човешки страдания, на безразличие, на себично затваряне на онези, които са отговорни, в черупката на собствените интереси и изгода.
Пикуик е възсмешен чудак, човек наивен и без жизнен опит. Той непрекъснато попада в неудобни положения, но успява да се измъкне от тях, като запазва човешкото си достойнство; затова нашият смях не е снизходителният смях над жалък неудачник, а над човек, на когото въпреки всичко съчувствуваме и когото уважаваме. Като своя прототип Дон Кихот, „ангелът в трико и гамаши“, според думите на Сам Уелър, е носител на възвишени човешки идеали. Оттук и нашето уважение към него.
Макар необразован, Сам Уелър е благоразумен и практичен и гледа философски на живота. Той никога не губи присъствие на духа и със своето невъобразимо чувство за хумор успява да види смешното във всяко положение и с типичните за него хумористични сравнения да превърне всичко в шега. Сам не е идеалист, но се възхищава на идеализма на своя господар и винаги му се притичва самоотвержено на помощ. Отношенията между тях не са традиционните отношения между господар и слуга.
За Дикенс, както и за много негови съвременници, не промяната на обществото, а промяната на човешката природа е единствената надежда за подобряване на съществуващото положение. Пикуик и Сам са представители на идеала за човещина. В това се състои новото в романа и в това се крие една от причините за неговата огромна популярност.