Трябва накрая да се кажат няколко думи и за утилитаристическата школа, чиито главни представители са Джеръми Бентъм и Джон Стюарт Мил. В случая, когато се говори за Дикенс, тяхното учение е важно не само защото писателят го напада остро в романа си „Тежки времена“, но защото и в останалите му произведения се срещат многобройни алюзии за тази омразна теория. Изхождайки от принципите на егоизма, утилитаристите твърдят, че усилията на всеки отделен индивид за лично благополучие ще увеличават общественото благополучие. В хода на този процес егоизмът на всекиго ще бъде неутрализиран от егоистичните домогвания на хората около него и по такъв начин ще се получи равновесие и общо движение напред, или — както Бентъм се изразява — „най-голямо щастие за най-много хора“. Той приема също принципа на Хюм, че „основата на всяка добродетел е утилитарността“, че всичко, не само в икономиката, но и в живота въобще, има стойност единствено дотолкова, доколкото е утилитарно (т.е. полезно). Така сред кръговете, които определят атмосферата на обществения живот, се налагат ценности, лишени от хуманност, емоционалност и чувство за красота.
Реакцията срещу бездушието и сухотата на рационалистическата идеология започва още през XVII век. В литературата тя отначало се проявява главно у сантименталистите, а по-късно — при школата на романтизма. Тази реакция намира израз и в другите сфери на надстроечния живот: в областта на философията — в материалистическия сенсуализъм на Джон Лок още през втората половина на XVII век, а през XVIII век — в субективния идеализъм на Джордж Хюм. В религията тя намира израз в методисткото движение на Джон Уезли, което слага ударението върху личното и човешкото поведение, а през 90-те години на XIX век — в „Оксфордското движение“ на Джон Кебъл, Едуард Пюзи и Джон Нюман, които искат да възстановят естетическото и емоционално въздействие на религиозния ритуал. По същество това е опит за връщане назад към Средновековието, затова и Нюман става католик. Движението има обаче и своя положителна страна: неговите представители смятат, че черквата е отговорна не само за духовното, но и за физическото спасение на човека и полагат специални грижи за бедните, болните и нещастните.
Общо казано, на култа към студения разум се противопоставя култът към сърцето, към емоционалното, към човешката доброта.
Култът към сърцето се проявява в творчеството на редица писатели особено през годините, когато се налагат идеите на утилитаристите, с тяхното безразличие към съдбата на отделния човек, с тяхното преклонение пред парите и материалните придобивки, с тяхното самодоволно евангелистко убеждение, че материалният им успех е доказателство за тяхната добродетелност и праведност.
Човекът, който като библейски пророк призовава хората да се откажат от идола на материалното и да възродят духа на човещината, е Томас Карлайл (1795–1881). Той е една от най-важните фигури сред творците на словото в Англия от XIX век. Повечето от неговите творби днес имат само историческо значение, но на времето си са оказвали огромно влияние, и особено върху Дикенс. Джеймс Фруд, един от неговите съвременници, пише: „Сред споровете, доводите, съмненията, увеличаващата се несигурност от преди около четиридесет години, гласът на Карлайл звучеше като хиляди тръби в ушите на младото поколение англичани.“ Това влияние на Карлайл се дължи преди всичко на неговия пламенен протест срещу епохата, на умението му точно и ефектно да посочи в какво се състоят нейните беди. В едно от ранните си есета, „Признаците на времето“, публикувано през 1829 година, Карлайл излага основните си идеи, които повлияват върху много от съвременните му писатели и стават важен елемент в тогавашната английска социална критика. В „Признаците на времето“ между другото той пише следното: „Ако се наложи да се охарактеризира нашата епоха с един-единствен епитет, не бихме я нарекли нито героична, нито благочестива, философска или морална, а преди всичко механична. Нашата епоха е епоха на машината както във външния, така и във вътрешния смисъл на тази дума.“ По-нататък Карлайл отбелязва: „Не само външното, физическото, но и вътрешното, духовното се управлява сега от машини. Не само ръцете, а и главите и сърцата на хората са станали механични.“ Той говори също за съответните социални промени, за натрупването на богатство в ръцете на малцина, което „по странен начин променя старите отношения и увеличава разстоянието между богати и бедни…“ По същество критиката на Карлайл е романтична и на места ретроградна, но той все пак успява не само точно да формулира недостатъците на своето време — социалните неправди, стремежа към материални придобивки, духовната нищета, — а и да даде израз на недоволството на будните и прогресивно настроени свои съвременници. Именно на това се дължат неговият авторитет и влияние.