След много години Дикенс пише с горчивина: „Ако не беше божията милост, тъй като никой не се грижеше за мене, лесно можех да стана безпризорен малък крадец.“ Чувствува се толкова оскърбен от положението, в което е изпаднал, че никога не споменава ни дума за него, дори и пред най-близките си, които научават за него едва след смъртта му, когато Дж. Форстър публикува биографията му.
След като прекарва шест месеца във фабриката, за младежа настъпва нова промяна, този път за добро. Джон Дикенс получава наследство, излиза от затвора и Чарлс тръгва на училище. След две-три години обаче му се налага отново да печели хляба си. Той започва да работи като чиновник в адвокатско бюро и прекарва година и половина сред мрачните лондонски съдилища, където събира достатъчно материал за галерията адвокати и съдии, които намираме в романите му. Наблюденията увеличават презрението му към английските закони и правосъдие, презрение, породено още по-рано от безсмисления закон, според който длъжниците трябва да стоят в затвора, докато не намерят пари да изплатят задълженията си. Междувременно баща му, вече пенсионер, за да увеличи дохода си, започва да работи за един от ежедневниците, като пише дописки за дебатите в Камарата на общините. Този факт, изглежда, е подсказал на Чарлс, че човек, който владее стенография, има възможности за добра кариера. И с присъщата си енергичност и всеотдайност той сяда да учи стенография. За усилията и мъките на този процес, както и за някои други подробности от неговото детство и юношество, узнаваме от „Дейвид Копърфийлд“.
Въпреки че научава стенография добре, Дикенс не успява да получи желаното място в галерията на дописниците в Камарата на общините. В продължение на няколко години той е принуден да работи като репортер на дела в едно анахронично, останало от Средновековието съдебно заведение — работа, която не го задоволява.
През този период Дикенс, според собствените му думи, ходи почти всяка вечер на театър, участвува и в любителски театрални представления. Недоволен от работата си, решава да стане актьор. Успява да си уреди прослушване в театър „Друри Лейн“, но поради възпаление на гърлото не може да се яви на прослушването. Ако не е била тази случайност, светът сигурно е щял да го загуби като писател, защото освен влечение към театъра Дикенс е притежавал и безспорен актьорски талант. До края на живота си той многократно организира, поставя и участвува в любителски театрални представления, често с благотворителна цел — да се съберат пари за някой писател, изпаднал във финансови затруднения, или за „Съюз за литература и изкуство“ (основан по инициатива на Булуър-Литън и Дикенс, с цел да се подпомогнат нуждаещите се писатели и да се насърчават начинаещите надеждни писатели).
Ще споменем тук само един случай. В 1857 година умира Дъглас Джералд, писател и редактор. Дикенс знае, че семейството му не е финансово осигурено, и трескаво се захваща да организира мероприятия, за да се съберат помощи. Предлага да се възобновят представленията на две комедии, чиито автор е Джералд; Такери да изнесе лекция; лично той да направи публични четения на своята „Коледна приказка“ и — накрая — да се организират абонаментни представления на пиесата на Уилки Колинс „Замръзналата дълбочина“, в която да участвуват той и неговата дъщеря.
Първото представление на „Замръзналата дълбочина“ е под патронажа на кралица Виктория. Освен кралицата на него присъствуват принц Алберт, кралят на Белгия, около петдесет изтъкнати гости, поканени от нея, и двадесет и пет — поканени от Дикенс. Макар и малобройна, публиката, както узнаваме от дъщерята на Дикенс Джорджина, „плака и се смя и бурно аплодира“. Следват още три представления пред публика в Лондон и две в Манчестър, където на първото присъствуват две, а на второто — три хиляди души. В Манчестър Дикенс надминава себе си. Сцената, в която той умира, е толкова ефектна, че професионалната актриса, която му партнира, избухва в конвулсии и неудържим плач. А Уилки Колинс казва следното във връзка с неговото представление: „Баналният израз е единственият точен израз за неговата блестяща игра; той буквално наелектризира публиката.“ С тази своя дейност Дикенс успява да събере за семейството на покойния си колега внушителната за времето сума от две хиляди лири.