Брайън Хейг
Посредникът
На Лиса, Брайън, Пат, Дони и Ани
1
Закъснението може да е достойнство, може да бъде и грях.
Да закъснееш за парти например е модно. Закъснееш ли за собственото си погребение, ще ти завиждат за късмета. Но ако закъснееш за разследване на убийство, неминуемо ще си имаш сериозен проблем с кариерата.
Почти всеки проблем обаче си има решение, затова се обърнах към привлекателната дама в кафяво-бежов костюм и попитах:
— Често ли идвате тук?
— Много смешно — рече тя, без дори да се усмихне.
— Това ми е коронната реплика.
— Тъй ли?
— Нямате представа колко често жъне успех.
— Прав сте. Нямам представа.
Тя закри устата си с длан и тихичко се разсмя или може би се прозина.
Протегнах ръка и се представих:
— Шон Дръмънд. — После добавих с лека доза творческа фантазия: — Специален агент от ФБР.
— Биан Тран — отвърна тя. Не обърна внимание на протегнатата ръка, а явно се мъчеше да не обръща внимание и на мен.
— Хубаво име.
— Тъй ли?
— Харесвам костюма ви.
— Имам работа. Защо не си потърсите нещо и вие?
Разговорът вървеше зле от самото начало. Откровено казано, когато делиш тясна стая с красива жена и пресен труп, чарът и остроумието ти автоматично скачат на по-високо ниво. Посочих с пръст тялото върху леглото.
— Интересно, не смятате ли?
— Лично аз бих избрала друго прилагателно.
— Тогава дайте да видим дали ще се спогодим за съществителните — убийство или самоубийство?
Откакто бях влязъл, тя не откъсваше очи от трупа. Сега за пръв път се обърна и ме огледа.
— А вие как смятате?
— Определено прилича на самоубийство.
— Определено. Но дали изглежда така заради него… или заради някой друг?
Смешно. Май точно това я попитах току-що.
Обърнах се и отново огледах трупа. За жалост един висок и шишкав съдебен лекар се беше привел над него да търси улики, тъй че виждах само главата на жертвата и два крака със среден размер.
Все пак ето какво можех да забележа: жертвата беше мъж, малко под шейсет, нито грозен, нито красив, нито висок, нито нисък, нито мършав, нито дебел и тъй нататък. Просто човек от улицата. Невзрачно лице, късо подстригана прошарена коса, нормално телосложение и нищо извън обичайното.
Хрумна ми, че ако се разминете по тротоара или седнеш до него в метрото, просто няма да го забележиш.
И това, помислих си, е един сериозен мотив да посегнеш на живота си — убийствена анонимност.
— Откога сте тук? — попитах аз мис Тран.
— От около трийсет минути. — Тя драскаше записки в малък бележник. Извъртя рамо и — съвсем случайно, сигурен съм — скри от полезрението ми бележника. После попита: — А вие?
— Току-що пристигнах. Ще ми помогнете ли да се ориентирам?
Пропуснах да спомена защо бях там, което имаше връзка с факта, че телефонът на жертвата се подслушваше от хора на ФБР, а те пък работеха с хора от ЦРУ които случайно засекли как някаква стресната жена се обажда по телефона на местните ченгета да съобщи за труп.
Жертвата беше, както казваме в разузнаването, обект на вражески интерес; беше, тоест в минало време. Сега представляваше обект на загадка, а във всяка загадка има пет основни въпроса. Кой е умрял бе очевидно, както и къде, значи оставаха трите въпроса, които бях пратен да изясня: кога, как и с малко късмет — защо.
Лично на мен никой не ми бе казал защо, а в нашия занаят човек не пита. Ако трябва да знаеш, ще те уведомят. Досадно, разбира се. Но за това правило си има съвсем основателни и важни причини. Съдбата на нашата нация може да зависи от него, тъй че се налага да преглътнеш любопитството, да загърбиш догадките и да го спазваш.
Така или иначе, подозрение в шпионаж — това предполагах. Нали разбирате, ФБР и ЦРУ нито се обичат, нито си вярват. Едните работят вън от страната, другите вътре, освен при случаите на шпионаж, когато съвместно опират пешкира. Тогава на малката сцена се сблъскват две примадони, а всички знаем докъде води това.
Струва си също да отбележим, че страната водеше открита война — в Афганистан и Ирак — и шпионажът бе станал по-актуален, отколкото през Студената война, когато шпионите най-често издаваха други шпиони като в някаква драма с кръвосмесителни убийства. Ако съди по шпионските романи и филмите на Холивуд, човек би останал с чувството, че това е била едничката цел на Студената война. Откровено казано, беше досущ като лудориите на спортисти, които се пляскат в съблекалнята с мокри кърпи. Забавно, не ще и дума; в крайна сметка обаче нито успехите бяха тъй големи, нито провалите тъй зловещи, както изглеждаше отстрани. По-сериозните дела се уреждаха чрез милионите въоръжени войници, разменящи свирепи погледи през границата между двете Германий; а най-сериозните — от двама почтени господа с куфарчета, които можеха взаимно да си видят сметката.