— Аха — каза той, — познай кой е имал тежък ден.
Тя плясна с опашка към него, по-слабо от обикновено, и изтърси нещо, което прозвуча като ругатня.
Но се приближи, когато Джейкъб приклекна и потопи ръка във водата да я поздрави.
2.
РИЗИТЕ И КОЖИТЕ
Преди години старите северноамерикански правителства бяха направили Гранична ивица, за да контролират движението за и от Мексико. Там, където някога се бяха допирали два града, се беше образувала пустиня.
След Поврата и свалянето на деспотичната „Бюрокрация“ на старата синдикална власт, Конфедерацията поддържаше района като парк. Граничната зона между Сан Диего и Тихуана сега бе една от най-големите гористи области на юг от парка „Пендълтън“.
Но това положение се променяше. Докато шофираше взетата под наем кола на юг по въздушната магистрала, Джейкъб виждаше признаци, че поясът се завръща към предишната си цел. От двете страни на пътя имаше работници, които режеха дървета и забиваха високи раирани стълбове на интервали от сто метра. Позорна гледка. Той извърна очи.
Голям зелено-бял знак се издигаше там, където линията на стълбовете пресичаше магистралата.
Джейкъб поклати глава и изсумтя:
— Oderit dum metuant. — „Нека мразят, стига да се страхуват.3“ Голяма работа, че човек цял живот бе живял в някой град! Ако нямаше право да гласува, трябваше да се изсели, за да направи място на прогреса.
Тихуана, Хонолулу, Осло и още пет-шест града щяха да попаднат в границите на поредното разширяване на извънземните резервати. Петдесет-шейсет хиляди условници, и временни, и постоянни, щяха да бъдат принудени да напуснат тези градове, за да ги направят „безопасни“ за около хиляда извънземни. Нямаше да има сериозни проблеми, разбира се. По-голямата част от Земята беше забранена за извънземни и все още имаше достатъчно място за условниците. А и правителството предлагаше голямо обезщетение.
Но на света отново имаше бежанци.
Градът рязко продължаваше от отсрещната страна на Граничната ивица. Много от сградите бяха в испански стил, но като цяло се вписваха в архитектурното експериментиране, типично за съвременните мексикански градове. Тук постройките бяха боядисани в бяло и синьо. Трафикът в двете платна на магистралата изпълваше въздуха с тих електрически вой.
Поставените из целия град зелено-бели знаци, като онзи на границата, съобщаваха за предстоящата промяна. Ала една от крайпътните табели беше напръскана с черен спрей. Преди да я изгуби от поглед, Джейкъб зърна набързо надрасканите думи „окупация“ и „нашествие“.
Бе го направил постоянен условник, помисли си той. Един гражданин едва ли щеше да избере този начин, тъй като имаше стотици законни възможности да изрази мнението си. А временен условник, осъден за някакво престъпление, рискуваше да удължат присъдата му. Защото със сигурност щяха да го хванат.
Несъмнено някой нещастен постоянен, обречен на неизбежно прогонване, бе дал воля на чувствата си, без да мисли за последствията. Джейкъб му съчувстваше. Навярно вече го бяха арестували.
Макар че не се интересуваше особено от политика, Джейкъб произхождаше от род на политици. Двама негови дядовци бяха герои от Поврата, когато малка група технократи бяха успели да свалят Бюрокрацията. Всички в семейството му бяха категорично против Законите за условниците.
През последните няколко години Джейкъб бе свикнал да не мисли за миналото. Сега обаче в главата му изплува неканен спомен.
Неделно училище в клана Алварес сред хълмовете над Каракас… в същия дом, в който преди трийсет години бяха кроили плановете си Джоузеф Алварес и неговите приятели… там чичо Джереми изнасяше лекция на истинските и осиновените братовчеди на Джейкъб, които го слушаха с почтителни изражения, вътрешно измъчвани от безумна лятна скука. Джейкъб седеше в ъгъла и му се щеше да може да се върне в стаята си при „тайното устройство“, което бяха сглобили с доведената му сестра Алис.
Добродушен и спокоен, Джереми все още бе в началото на средната възраст и влиянието му в Съвета на Конфедерацията растеше. Скоро щеше да стане водач на клана Алварес и да измести по-големия си брат Джеймс.