И пак изкомандва сякаш: „Огън, бий!“ Заеча в нощта плясъкът на суровиците. Конете протътнаха из двора, та земята потрепера, пак направиха опит да прескочат, но не успяха. От всички ъгли вардеха. Само едно място беше отворено. То водеше към „Кръста“. Най-после ги подкараха. Опитът за бягство не успя, защото човекът, който командваше, беше досетлив. Той хвана един кон, чатна ботуши — макар че беше цивилен, той все с ботуши ходеше. И палтото му, скроено по терк, приличаше на куртка. Дойде от казармата да оправи стопанството и още обичаше не само да се носи, но и да действва като военен. Командата му беше любимо средство за бързо и лесно изпълнение на задачата, за преодоляване на трудностите. Изпърво той опита и с конете по-леко да се отърве. Отиде в гарнизона и каза на началника: „Имам четиридесет коня, давам ви ги.“ И не очакваше от военните отказ. „Защо ни са? И у нас конете вече малко работа вършат! Всичко е моторизирано! Всичко е на разкладка, както знаеш! Ние даваме нашите, ама няма кой да ги вземе!“ Той се върна и реши: смърт! Но не очакваха такава съпротива. Умориха се, докато да изгонят тия коне из двора. А какво ще стане горе на поляната, как ще ги довършат? За да стигне по-скоро до смъртта им, той промени тактиката си.
— Само с кон! Кон коня води! — възседна той коня и другите го последваха. Конете се поддадоха. Те не вярваха, че същите тия, дето ги яздят, могат да ги убият. Така с коне поведоха конете и ги накараха да вървят. Избягалият изцвили някъде в тъмнината и скоро го чуха да чатка спроти хергелето. Тропотът се засилваше, искряща пръст изхвърляха копитата и пак тъмнината засядаше по пътя като планина. Ту се изкачваха, ту се спускаха, край няма. Когато да минат рекичката, която бляскаше между камънаците, конете като след мъчителен преход отведнъж спряха на водопой.
— Тпру-у — смили се оня, който водеше отпред, защото и неговият кон не искаше да мръдне. Хвана се за струята като за въже на коневръз. Конницата, прималяла от жажда и глад толкова дни, засмука водата, та реката пресуши.
— Дий! — побутваше с чизмите си първият своя кон, а другите ръгаха със суровиците в хълбоците. — Хайде, и недопили ще измрете!
Някога през мирно време той бе свирил на конете проточено, свойски, по-сладко да пият. Но сега сърцето му бе стиснато и той гонеше всяко потрепване като бръмване на конска муха. От устата му излизаше само едно остро: „Дий“. Ала конницата не се откъсваше от водата. Тя върна силите им. Върна ги към живота! Благословена вода! Ти носиш спокойствие и надежди! Дадоха малко хлебец на един-два, да ги подмамят. Напилите се коне изхрупкаха коричките и не искаха да се подчинят. Тръскаха омразните ездачи от гърбовете си, не изпълняваха командите им, опитваха се да разкъсат конвоя и да избягат из долчинките. Дръвчетата щяха да ги прикрият. Един-двама храбреци разбунтуваха обречените. Върволицата се огъваше. Виковете и суровиците не помагаха. Командващият се гневеше и се пипаше за кобура.
— Недей! Ще хукнат, та и до сутринта не ще можем да ги съберем! — възпираха го помощниците му.
Той едва се въздържа да не прати в тила на непокорниците и подбудителите по един куршум. Това стадно чувство у конете го плашеше и измъчваше. Искаше по-скоро всичко да стане, а ето че работата не върви по плана. На конете им се поиска да пасат, след като се бяха напили с вода. И той трябва да изчаква да похрупнат по някоя и друга трева, че тогава да ги млецне по муцуната и подръгне със суровицата. Така, зачитайки неохотно стадните им прищевки, те ги изкараха успешно, без някой да избяга, горе на високото, на равната поляна, където от памтивека се белееше наклонен каменен кръст без име и дата на починалия.
— Пфу-у-у, мама му стара! Умориха ме тия коне. С фашистите съм се бил, и танкови атаки съм отбивал, ама така смазан не съм бил! — триеше потното си и окаляно чело командващият. — Сега да видим какво ще правим!
Дойде най-тежкият момент. Трябваше да подгонят конете бързо, лудо, чак до края на равната поляна, която отведнъж свършваше с пропаст. И конете, заслепени, уплашени в лудия бяг, ще наскачат от скалистия венец, където всяка пролет само люляк цъфтеше. Четиримата скочиха на земята. Беше опасно да действват вече яздешком. Конете щяха и тях да завлекат в бездната. Затова те ги пуснаха в стадото. Последна проверка. Пак светна съвсем наблизо като червено петно избягалото конче.
— Един, два, три… — сякаш заредена адска машина отброява последните минути преди избухването. Среднощ, изпълнена с прокоба. Откъм кокошарника на стопанството се чуха първите петли. Макар че ги затваряха, някои смелчаци изскачаха изпод гредите чак до покрива и дръзваха да изкукуригат, с риск на другия ден да бъдат наказани като поддръжници на стари класови привички.