— Всичко е налице! — ечи последният рапорт. — И оня избегалият дойде…
— Добре! — поздрави командирът бойците си. — Нали ви казах, че и конете се държат един за друг. Сега на оръжие!
— На оръжие! — отекна на вълни командата му.
Блеснаха не дула на пушки при гърмеж, а ослепителни фарове на три машини, затрещяха три мотора, потрепереха и се спуснаха като три танка докараните предварително трактори на стопанството. Единият в средата беше верижният, а другите, на двата фланга — бяха колесни. Простите селски коне се стреснаха от тая неочаквана среща с машините. Те, пийнали и похапнали преди малко, не падаха духом. Тръпки пробягваха по жилите им. Стори им се, че не сражение, а надбягване ще има. Напоследък машините ги изместиха не само от полето. На миналогодишния Тодоровден вместо тях изкараха трактори да се надбягват. Разбира се, нищо не излезе, но може би сега са решили да ги противопоставят и видят кой ще победи в това надбягване — машините или те?
— Давай, вперьод! — извика командващият и се метна на верижния трактор.
Последваха го и другите машини. Започна настъплението. Конете разбраха какъв Тодоровден ги чака, но не можеха да се върнат назад, нито да побягнат настрани. Накъдето да се извиеха, идеше все тоя ослепяващ огън, който ги караше да се притискат един о друг и да вървят напред. Те цвилеха и трополяха диво в нощта. Копитата им хвърляха искри, земята щеше да се запали, ако имаше прахан, която да поеме искрата. Плочките под краката им тракаха, чупеха се и искряха като паднали съзвездия. Колкото отиваха към каменния венец, украсен с люлякови храсти, толкова повече искрящ плочак се разбиваше на земята. Бръмчаха моторите, трещяха веригите, огнени мечове се пресичаха и раздираха тъмнината, търсеха стремително и се забиваха с радост в кротките, невинни очи, които не можеха да се укрият. Конски вой пронизваше нощта, но никой не го чуваше. Селото оставаше долу в ниското, машините заглушаваха жалния накъсан рев на животните. Стреснатите кооператори и не подозираха какво става горе на „Кръста“. Може би ранна пролетна оран. Не една нощ са бръмчали машини. Години вече вместо добичета да мучат, по полето машини бучат. Свикнаха и нощем да ги чуват как диплят земята на собствената си светлина. Мислеха и сега, че са излезли на нощна оран. Селото заспиваше втори сън; а неравната битка горе между тридесетина коня и три машини с по четиридесет конски сили наближаваше своя трагичен край. Все по̀ се стесняваше ивицата до пропастта, все по̀ се сгъстяваха редиците, които се блъскаха като в железни брегове между машините, ритаха се, хапеха се, прескачаха се, но не можеха да се отскубнат от страшните щикове на огъня и желязото. Стъпка по стъпка конете отиваха към смъртта. Усещайки, опитваха се да разкъсат железния обръч, но машините бяха неумолими. Притискаха ги така, че трябваше да се превърнат на змейове, за да изхвръкнат от огнения ад. Пречеха си един на друг да се повърнат назад и бавно опипваха леко наклонения бряг, който отведнъж се спуска на сто метра дълбочина.
Неочаквано един кон като мълниеносно кълбо се метна между двете машини, прескочи огнената линия и избяга.
— Това е пак оня… Червеният!
— По него! — втурна се подире му единственият пехотинец, който пазеше със суровицата. Чуха се гърмежи, екна бомба.
Но изпитаният борец избяга, оставяйки след себе си искрящи капки кръв. Командващият от верижния трактор махаше с ръка:
— Оставете го, гледайте тия да не изтървем.
И стана тихо като пред най-страшното. Затвори се огнената верига на няколко метра от пропастта. Плътната търкаляща се животинска грамада се закова от една гигантска сила. Конете се изправяха на задните си крака, процвилваха и трополяха, но нямаше накъде. Машините трещяха, ослепяваше ги светлинната канонада и те, обезумели, чуваха от отсрещния бряг човешкия вик, който им се стори милостив пред зловещия вой: „Гя, муци, гя! На̀, на̀!…“ — подмамваше ги ласкав глас, като че загрижените стопани им даваха, мамулче да си хрупнат, и животните, стоплени от това познато „гя“, което са чули още със засукването на майчиното мляко, та до браздите, вярвайки в човека, че ги води към спасение, се хвърляха да прекрачат пропастта, като изстреляни пламъци към бъдещето. Със страшно свистене се откъсваха един от друг от канарите, отнасяйки със себе си въздуха, който са дишали, земята, която са орали, каменните венци с люляковите храсти, и с глух бумтеж падаха в пропастта. И от всеки удар пропастта се продънваше, земята зейваше разцепена. Конете скачаха като герои и от тяхната събрана сила преди смъртта стана земетръс, който побърка сякаш убийците им за цял живот. Само верижният боец, застанал още в напад с „огън бий“ на уста, като че ли бе брониран и тоя взрив не го засягаше.