— Преброихте ли ги точно?
— Точно! Тридесет и шест паднаха.
— Край! — изсвири сякаш отбой.
Настана затишие след тежкия бой между машини и коне.
— Какво беше това надбягване тая нощ бре? — понесе се рано сутринта селото към „Кръста“, дето ставаха надбягванията на Тодоровден.
Всичко живо се струпа горе край люляковия венец, но никой не се решаваше да надникне в пропастта. Като че брегът бе напукан и от една стъпка ще рухнат скалите и ще ги завлекат. В тая пропаст човек още не беше влизал. Там до късно пролет се белееше нестопен сняг, слънце не достигаше и поверие се предаваше, че живее там змей ненаситен, който всяка година си взема курбан. И наистина, като се размислеха, излизаше, че уж случайно, но всяка година си загива по едно добиче там. Все някое вироглаво теле ще се подхлъзне или въртоглава овца ще се защура за някоя тревка и ще разпинти долу. А най-старите разказваха, че през турско и хора били хвърляни там. И орлите се вият, докато се белее като птичи орляк нестопения сняг в тъмната бездна. Никой не беше и помислял да се спусне на сто метра в гърлото на тая каменна цепнатина. Сега хората едва пристъпяха, надникваха отдалече и се дръпваха ужасени.
— Леле, боже-е! — извикваха подлудяващо и оставаха с прехапани до кръв устни, изцъклени, вкаменени.
Конете се мяркаха долу като изподавени от змея. Едни още стенеха, неиздъхнали, а други, намушени от острите зъбери, като на поръждавели от вековете мечове, шаваха и се мъчеха да се измъкнат, но все повече се нанизваха. На самото дъно бе цяла камара от разкървавени трупове. Един копен от движещи се окървавени снопове. Присторваше им, че някои се възправят, цвилят за помощ, но не можеха да слязат и да им помогнат. Поне един да остане жив в селото! Ще го хранят всички, ще се редуват къща по къща да му дават хлебец по коматче, зобчица по шепа. Няма да тежи на стопанството. Ще си го гледат селски и ще му се радват.
— Защо не ги взехме! Какви бездушни станахме! — чу се вопъл.
И ужасът пак скова жени, мъже и деца, вкамени ги, та не можеха да промълвят. Като че бяха треснати от една мълния горе на каменния венец, приличаха на обгорени люлякови храсти, които никоя пролет не щяха да се разлистят и разцъфтят.
Изведнъж се чу силно, напрегнато цвилене. Сякаш отдън пропастта идеше този глас. Дали пък не стана чудо и конете се съживиха!
Живинка пробягна по лицата на вкаменените хора. Вторачиха се надолу. Но от бездната лъхаше вече на тлен. Отде избликваше този конски вой, който все побърза насам, този тътен, това биене с копита. Дали някой от града не тичаше, за да отмени присъдата! И с тъжна усмивка през ума на хората преминаваха като тръпки ония мигове на късно помилване — конникът идва със съдбовно листче: „Смъртната присъда се отменя“ — тъкмо когато бутват бурето и въжето стисва гърлото, мъртвият изплезва език или пък гърмежът е екнал и привързаният за стълба е клюмнал вече с цъфнала роза на гърдите. Цялото село се извърна насам, откъдето идеха разпоредбите, въпреки че беше късно. Все очакваха да стане нещо, да дойде отнякъде кон, щом се чува цвилене.
Най-после не откъм селото и не от шосето, а от гъсталаците изскочи, сякаш изхвръкна като в приказките, кон-вихрогон, изподран, ранен, окървавен, с пяна на устата. И за миг у хората блесна щастливата и безумна надежда, че убийството на конете е било само видение, кошмар, и зачакаха един подир друг всички да изхвръкнат из бездната. Той дойде при хората като при спасители, но се стъписа за миг. Вирна хубавата си глава. Гледаше ги с обезумели очи и сякаш позна, че те не са убийците. Взе да хриже сърцераздирателно. Отведнъж се изправи на задните си крака, блъвна кръв от ноздрите си и грохна на предните, като че ли молеше милост.
— Слушайте, това не е ли жребчето?
Жребчето наричаха най-младия кон, който се роди след събирането на конското стадо, рожба на общия живот, любимец на всички. За него никой не можеше да каже чий е. Майката се знаеше — най-хубавата кобила на Скачевци, а бащата може би беше пратил любовта си в една спринцовка от ветеринарната лечебница. То беше последният победител на Тодоровден, нему вързаха юздата с мънистата и свиления пешкир. На тая поляна, пред очите на цялото село. Жребчето беше храбрецът, спасил се чрез бягство от машините. Същото яркочервено петно, което блуждаеше, блясваше и изчезваше неуловимо в тъмната нощ. И сега дойде при хората сам, за спасение, готов, ако му откажат помощ, пак да побегне. От време на време се извръщаше сепнато назад — не идат ли ония, които гърмяха подир него, и още повече се разтреперваше. Цялото му тяло блестеше от ситна, бяла бисерна пот. Конска пот! Как отведнъж зажадняха хората за освежителния й мирис. Тя никога не беше ги отблъсквала. Винаги криеше един освежаващ полъх. Имаше хора, чиято пот беше противна. Но изпотеното жребче събираше умилението на всички, извикваше такова едно съчувствие, че ги караше да събличат дрехата от гърба си да го заметнат. Изпотен човек може да отминеш, но кон — не. Червеникавите косми грееха като копринени нишки. Бялата звезда на челото му беше окаляна и децата я чистеха. На тънките му бели глезени се червенееха кървави гривни. Ще го спасят ли хората, или ще го предадат? Могат ли те да се изправят срещу машините? Щом като конете паднаха победени, какво остава за тях като много по-слаби от стотиците конски сили на тия железни чудовища, ослепяващи и зашеметяващи мощни великани. Жребчето овлажняваше с дъха си хорските длани.