Еркман-Шатриан
Потомъкът на върколака
I
В онзи студен и ясен зимен ден, помня, че беше около Коледа на 18…, както дълбоко си спях една сутрин в странноприемницата Дюсин във Фрайбург, най-неочаквано в стаята ми нахълта старият Гедеон1 Шпервер и се развика колкото му глас държи:
— Събуди се, приятелю Фриц! Събуди се и побързай! Ще те водя в замъка Нидек, на две левги оттук! Нали си чувал за замъка Нидек? Най-старото имение и най-красивият замък в областта — истински античен паметник на славата на нашите деди!
Забележете, не бях виждал Шпервер, моя дълбокоуважаван пастрок, цели дванайсет години. Боже, как бързо лети времето и как хората се променят с него!… Беше си оставил да му поникне дълга, гъста брада, валчестото му лице се губеше под дебел лисичи калпак, а ръката му тикаше под носа ми запален фенер.
— Чакайте, човече, полека! — още сънен, не можах да го разпозная в полумрака. — Нека караме поред и по-спокойно… Кажете ми най-напред кой сте?
— Не е за вярване! - продължи да гърми нощният посетител. — Нима не можеш да разпознаеш стария Гедеон Шпервер, прославения бракониер на Шварцвалд? Ах ти, неблагодарнико! Затова ли те отгледах, храних и възпитавах толкова години? Значи не помниш как те учих да залагаш капани в гората, да дебнеш лисици в непроходимите горски дъбрави, да пускаш хрътките по следите на страхливите катерици? Нищо ли не помниш? Че на всичкото отгоре и не можеш да ме познаеш? О, Богове! Така ли е наистина? Ами това ухо, дето е замръзнало от проклетия студ навън? Я го огледай хубаво? То нищо ли не ти говори? Колко пъти детската ти ръчичка го е дърпала?
— И таз добра! Дяволите да ме вземат!… Бога ми, как бих могъл да не позная лявото ти ухо! Ела да те притисна, любими приятелю!
Крепко се прегърнахме и се разцелувахме дружески. После, след като обърса предателските сълзици с опакото на дланта, но така че да не забележа, Шпервер продължи:
— Та да се върна на думата… Чувал ли си за замъка Нидек?
— Разбира се… Застигала ме е хорската приказка… Ами ти какво правиш там?
— Как какво? Аз съм първи псар2 на графа! Дресирам хрътките му, подготвям ги за лов…
— Значи идваш от негово име?
— Не-е-е, изпраща ме младата графиня Одил.
— Хм… Добре, тъй да е. Но защо така ме препираш, какво толкова има?
— Потегляме веднага, синко! Става въпрос за много сериозна работа. Спешно е! Старият граф е тежко болен и дъщеря му ме помоли да не губя нито минута повече. Конете ни чакат!
— Какви ги говориш, Гедеон? Виж какво време е навън — от три дена снегът не е спрял, свил е такъв вълчи студ!…
— Знам, знам… — прекъсна ме моят пастрок. — Представи си, че те каня на лов за глигани… Нима ще ми откажеш? Обуй си дългите ватени гащи, обличай се бързо и скачай в обущата, вземай шпорите, че ще ни трябват и… на път, приятелю! Чакат ни славни дела! А докато се натъкмиш, аз ще кажа да ни приготвят долу нещо за хапване!
И при тези думи той изфуча като хала.
Ала още не беше захлопнал вратата зад себе си, когато пак влетя обратно в стаята.
— За малко да забравя — навън наистина е свил вълчи студ, дърво и камък се пукат. Тъй че си вземи дебелия кожух!
Сетне го чух как изтрополи надолу по стълбището.
Никога не можех да устоя на стария Гедеон. От детството още помня, че той по някакви неведоми пътища успяваше да получи от мен всичко, каквото си поискаше, само с едно кимване на главата или повдигане на раменете. Ето и сега — без да се бавя, аз се облякох и побързах да го последвам.
— Хайде, приятелю! — възкликна зарадвано той щом ме видя. — Знаех си, че няма да ме оставиш да тръгна сам! Справяй се бързо с тоя свински бут и дай да пийнем по едно тежко вино на изпроводяк, че доста път ни чака! Конете са нетърпеливи… Между другото, наредих да качат куфара с дрехите ти!
— Какво, как… — не разбрах аз и замигах смутено. — Куфар с моите дрехи?
— Да, да! За нищо не се безпокой! Ще трябва да останеш няколко дена в Нидек. Затова ще са ти необходими малко дрехи… Всичко ще ти обясня после, имай търпение!
Двамата излязохме на двора.
В този момент пристигнаха двама конници. Изглеждаха смазани от яздене и умора, конете им, запенени, пръхтяха. Шпервер, голям ценител и познавач на расовите животни, възкликна от изненада:
— Прекрасни екземпляри!… Чистокръвна влашка порода! Какъв финес! Каква грация! Какъв вървеж! Истински елени-вихрогони! Хей, Николаус! — обърна се той към коняря. — Побързай, мързеливецо, хвърли им по едно наметало отгоре, че в тоя студ ще настинат, горките!
Увити в бели астраганени шуби, пътниците минаха покрай нас, докато ние се намествахме на седлата. Успях да зърна само засуканите дълги черни мустаци на единия от тях и също така черните му очи, в които като че проблясваха особени пламъчета. Мъжът изглеждаше необичайно възбуден.
1
Гедеон (Иероваал) (библ.) — син на Иоас, един от съдиите Израилеви. Той спасил Израил от мадиамците, които заедно с амаликитците опустошавали страната. Гедеон е и патрон на Ордена на Златното руно. (бел. прев.)