— Тази нощ няма от какво да се страхуваме!
— Да, това знам. Ти сам го сподели с графинята. Но утре?
— Утре ли?
— Да, да, утре! Не извръщай глава! Да предположим, че не успееш да предотвратиш следващите кризи, кажи ми откровено, Фриц, мислиш ли, че старият граф ще умре?
— Възможно е, но не го вярвам!
— Ха, така те искам! — извика Гедеон и подскочи от радост. — Щом ти не го вярваш, значи си сигурен!
И като ме хвана под ръка, той ме задърпа навън към коридора. Едва бяхме излезли от покоите на графа, когато барон дьо Цимер-Блудерик и неговият интендант се появиха, предшествани от Зебалт, със запалена факла в ръка. Отиваха към стаята, където щяха да ги настанят. В белезникавата светлина, хвърляна оскъдно от пращящите по стените борини, двамата среднощни гости изглеждаха някак си необикновено: с наметнати на плещите дълги пелерини, а под тях стегнати в масленозелени туники, обшити с ширити, обути в меки и високи до коленете кожени ботуши, нахлупили дебели мечи калпаци, запасали в коланите дълги ловджийски ножове — всичкото това бе някак си странно в настоящата обстановка и време!
— Я гледай! — възкликна Шпервер. — Ако не се лъжа, това са нашите хора от Фрайбург, помниш ли ги, синко? Следвали са ни почти по петите, сигурен съм!
— Така е, приятелю, не се лъжеш! Наистина са те! Познах по-младия по длъгнестата фигура, орловия профил и засуканите мустаци! Странни птици са, не ще и питане!
Двамата пътници потънаха в един страничен коридор. Гедеон измъкна една от забучените в стената борини и ме поведе сред плетеницата от дъхтящите на мраз и влага коридори и коридорчета. Навлязохме в лабиринт от ниски и високи сводове, притихнали, усойни, тъмни, катерещи се, спускащи се, пресечени с други разклонения, които водеха нагоре, надолу, наляво, надясно… знам ли? Бяха толкова многобройни, изникваха едни след други, че аз накрая съвсем се обърках.
— Това тук е залата на маркграфовете12… — обясняваше ми моят спътник. — Ето я портретната зала в съседство, а това тук е параклисчето на замъка. За съжаление, откакто Лудвиг Плешиви стана протестант, в светата обител вече не се отслужват никакви меси и едва ли скоро ще чуеш молитви! А това е оръжейната зала…
Да, стаи и зали се редуваха една след друга, все неща, които почти не ме интересуваха или съвсем слабо.
След като се изкачихме най-отгоре, наложи ни се да се спуснем. Отново се заредиха стълби и витиевати стълбища, отново коридори, коридорчета и странични галерии! Най-сетне с Божията помощ стигнахме до ниска, масивна врата. Шпервер измъкна от джоба си огромен ключ и, като тикна факлата в ръцете ми, заръча:
— Дръж добре и внимавай да не угасне пламъкът, излизаме на открито!
В същото време бутна портата и отвън нахлу мразовитият въздух.
Пламъкът започна да се огъва, изви се, искри се разхвърчаха на всички страни. Сякаш озовал се на ръба на бездънна пропаст, криеща неизмерими дълбини, аз неволно отстъпих назад.
— А-а-а!? — ахна потресен прославеният бракониер и зяпна учудено. — Нима се изплаши, приятелю Фриц? Давай смело напред, не се страхувай!… Няма нищо страшно!… Сега сме на билото на бастиона, на крепостния вал, който води към старата кула на замъка.
И храбрият псар пое напред, за да ми даде пример да го последвам.
Снегът покриваше всичко, дори и гранитните перила по стената бяха затрупани. Бръснещите пориви на вятъра се опитваха да го разровят, безуспешно. Ако някой можеше да съгледа отдолу, от равнината, лудуващия пламък на съскащата борина, сигурно щеше да се запита: „Какво правят тези хора там горе в облаците? Защо се разхождат по крепостната стена в такива късни доби?“
„Ако не друг, то старата вещица сигурно ни наблюдава!“ — сепнах се аз и при тази мисъл ме побиха студени тръпки. Пристегнах плътно пешовете на кожуха и ускорих ход да догоня Шпервер, който, вдигнал факлата високо в ръка, осветяваше пътя и с едри крачки бързо се отдалечаваше.
Едва успях да го стигна. Вмъкнахме се бързо в кулата, след което почти веднага влязохме във Вълчата зала. Примигах. Запалената газена лампа тук хвърляше ярка светлина и ни поздрави с весело пращене на напоения обилно фитил. Най-сетне! Какво неземно щастие бе да се озовеш на закрито и топло зад дебелите зидове, защитен от посегателствата на външния свят и на времето!
Да, най-сетне бяхме пристигнали! Докато Шпервер затваряше вратата след себе си, аз огледах скромната покъщнина и не се стърпях:
— Слава Богу! Най-накрая ще можем да си отпочинем добре!
— При това пред тази разкошна трапеза! Ще можем да ядем и пием до насита! — допълни Гедеон. — Виж какво ни чака, приятелю, наслади се на гледката: великолепен бут от току-що уловен сръндак, две диви кокошки, печена щука, гарнирана с магданоз! Не ти ли потичат лигите? Ами тези студени меса, ами тези тежки, горещи червени вина, от които кръвта ще ти закипи начаса?! Ах, обожавам всичкото това! Браво! Доволен съм от Каспар! Правилно е разбрал моите заръки!